Споделено от нас

Пътуването на Героя
Полина Иванова
Психолог Варна

Все още в нашето общество битува убеждението, че тези, които посещават психолог ако не са луди, то са на границата с лудостта. При всички случай не са нормални. Опитът ми показва, че психологическа помощ търсят високо интелигентни хора с многопластова душевност. Не спира да ме изумява тяхната дълбочина, тяхната разнообразна вътрешна палитра от цветове. Често именно тази многопластова душевност съчетана с богата емоционална гама ги прави трудно адаптивни в едно тясно общество. Трудността при тях е че не могат да се впишат в коловоза.
Опитът им да се впишат, да са фалшиви и неавтентични, да правят това, което се очаква от тях ги прави невротични. Опитът им да потиснат своята чувствителност и да бъдат нормални ги прави нещастни. Те притежават дълбоки усещания, истински ценности и високи идеали. Често колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-невротичен е той. Той не може да бъде напъхан в калъп, в схема, той отказва да бъде робот, носещ се по течението, водейки предначертан монотен живот в един крайно материален свят. И все пак реалността е такава каквато е, тя няма да се промени, за да отговори на дълбоката емоционалност и високи идеали на съответния човек. Нито пък човекът може да стане това, което изисква реалността от него. Как да се разреши този болезнен конфликт, тази невъзможна ситуация, този Хамлетовски въпрос?
Тази ситуция може да се разреши само на вътрешно ниво и тук на помощ идват думи като алхимия, трансформация и вътрешно пътуване. Джоузеф Кембъл, един изключителен изследовател на митологията, е успял да види един повтарящ се мотив в приказките и митовете, който той определя като пътешествието на героя. Този мотив има своя аналог и в психологическото развитие. Пътешествието на героя е всъщност неговото странстващо и търсещо Аз. Пътуването е една история за Аза, който се отделя от майката, напуска групата, разрушава собствените си предели, конструира се наново в болезнен път от изпитания и в крайна сметка се интегрира отново към групата.
Първата фаза от това пътешествие е именно гореспоменатият вътрешен конфликт – между обикновения, земен свят навън и вътрешния, индивидуален свят. Героят може да се чувства отегчен от този монотонен и сив свят, зациклил и блокирал, или пък потиснат и неудовлетворен. Този конфликт поражда вътрешен дистрес, който на психологичен език може да бъде обозначен с думата ‘невроза’. Нещата се усложняват от това, че въпреки, че героят пребивава в една ситуация, която не харесва, тя се превръща в зоната му на комфорт поради собствените му страхове и неумения да я надскочи. И така, неудовлетворен, изпълнен със съмнения и обезверен, той стои и чака.
Когато тази ситуация стане толкова нетърпима вътрешно /появяват се остри физически симптоми например/ или пък се случи някакво нещастие на външен план /в приказките царството е опустошено от война например/, героят се чувства заставен да предприеме някакви действия. С други думи, той е призован към пътуване, към промяна. Това е моментът, в който той трябва да скочи, да се гмурне в новото, непознатото, да излезе от „зоната си на комфорт“ и да поеме ангажимент и лична отговорност за своя живот.
Тук се активирят страховете от неизвестното и от промяната, могат да се намесят чувства на дълг и вина, които да осуетят пътешествието. Героят може да откаже призива и да затъне още повече в своята невроза.
Ако, обаче героят избере да се изправи срещу страховете, то тогава се появява помощник, който му дава ценни указания. В приказките това е вълшебната фея, кръстницата, мъдрия старец, които дават на героя съвет или някакъв вълшебен предмет, който да му помага. Те насърчават нерешителния герой да се впусне в приключението. В психотерапията, психологът, дава подкрепа и насоки по пътя към несъзнаваното.
Със следващата фаза започва истинското приключение. Тя се нарича ‘пристъпване на прага’. Напускайки познатата реалност и сценарии, героят навлиза в една непозната сфера. Това е сферата на несъзнаваното, в които са неговите страхове, болезнени емоции, рани, блокажи, убеждения и съпротиви. Тук той е тестван за неговата смелост и решимост, мотивация и постоянство, изясняват се неговите помощници /силни страни/ и врагове /слаби страни/ в една специална зона от несъзнаваното /В приказките неслучайно героят слиза в подземния свят/. Героят и неговите помощници се подгодвят за най-голямото предизвикателство.
Когато вече е готов, някъде по средата на пътя, героят навлиза в един кулминационен момент, в който той трябва да се срещне със смъртта или с най-големия си страх. От тази смърт се ражда новия живот. В приказките това е срещата с дракона, който е всъщност метафора за Егото. Това са вътрешните демони – съмнения, страхове, рационализиране, проекции, привързаност. Героят достига най-тъмната фаза на своето пътуване. В психологически контекст тук е разпадът на егото в очакване на новия Аз.
Открил своите свръхестествени сили и „победил дракона", Героят получава наградата, за която е дошъл. Героят се сдобива със съкровище от срещата си със смъртта или най-големия си страх.
В края на историята, героят героят преживява последно тежко изпитание. Той е пречистен от последна жертва, още един момент на умиране и прераждане, но на по-високо, завършено ниво. Благодарение на действията на героя, полярностите, които са създали конфликта в началото биват разрешени.
Героят се завръща вкъщи, носейки съкровището, което има силата да трансформира света по начина, по който героят е бил променен. Героят се връща към обичайната си активност, но той вече не е същият, а е възобновен и обогатен с ново знание, нови умения, дълбоки прозрения и осъзнавания. Завръща се в ново качество – по-цялостен и по-осъзнат за своята ситуация и за себе си. Той е успял да разреши в себе вътрешния конфликт на опозициите, дилемата ‘или-или’, черно-бялото си мислене.
Така, обикновеният свят, към който героят се е противил в началото, се преживява по нов начин, защото героят е успял да интегрира и разбере себе си, да превъзмогне собствените си слабости, които той преди е проектирал в света. Вече не му е тясно, защото е разширил възприятата си, променил е виждането си за обикновено и необикновено, успява да види свещеното в обикновеното. Изправил се е срещу желанието си светът да бъде по определен начин, налагайки своите възприятия и контрол. Той е намерил най-важното - съкровището или своята същност и начина, по който да я изяви в света.

Някои митове относно депресията
Полина Иванова
Психолог Варна

Поради липсата на достатъчно информация относно депресията, тя е едно състояние, което е сериозно подценявано, особено в България. Повечето българи под депресия разбират това да не си на кеф и да не си в настроение. С тази дума те изразяват чувството си на неудовлетвореност, недоволство и разочарование така характерно за тези географски ширини. Депресията, обаче, в медицински смисъл е нещо повече от това, особено когато е нарушена общата работа на организма и са засегнати основни дейности като хранене, сън и ежедневно функциониране.
Депресията е едно почти постоянно състояние на тъга, отчаяние, липса на смисъл, вяра и мотивация. Тя се изразва в потиснато настроение, негативни мисли, ниска самооценка, плачливост, невъзможност да се изпитва радост и удоволствие. Когато депресията се задълбочи, целият организъм изпада в криза и физическите симптоми стават ясно изразени – човек не може да спи, да се храни, да ходи на работа. В най-тежката си фаза, човекът може да изпадне в ступор, да има психотични епизоди и силни суицидни мисли.
Наскоро чух как било ‘недопустимо за депресиран човек да отиде на психиатър’. Уви, от един момент нататък депресията не се лекува нито с витамин ц, нито с жълт кантарион. В средно-тежката и тежката и фаза, не само, че е наложителна срещата с психиатър, а понякога е необходима хоспитализация, поради високия риск от самоубийство.
Това несериозно отношение към болестта, заедно с обичайните реплики, които отправяме към депресирания не само, че не му помагат, ами още повече усложняват положението му. В стремежа си уж да помогнем ние го съсипваме с реплики като:
„Стегни се”, „Всичко ти е наред, нямаш реално проблеми, затова си ги измисляш’, ‘Всичко е в главата, мисли позитивно”, „И на мен не ми е лесно, ама се мобилизирам’, ‘Няма ти нищо, просто си мързелив/разглезен/слабохарактерен’. В нашето общество все още е вкоренено убеждението, че депресията е проява на лиготия и тя се оправя с копаене на лозето. И до днес чувам как ‘работата е най-добрият антидепресант и човек трябвало да се изпоти с лопатата’./Това може и да е вярно за човек, който леко е зациклил, но не и за човек с депресия/
Тези изказвания в същността си са обвинителни заявления. Те показват, че ние не съчувстваме на човека отсреща, а по-скоро се дразним от него и неговото състояние, защото ни натоварва. Освен това сме нетърпеливи той/тя най-накрая да излезе от това състояние! Там е работата, че ние не сме наясно със сложността на неговото положение...
Както е казал народа „здрав на болен не вярва’, а и психичните проблеми не са външна рана или отрязан крак, за да разберем за какво точно става дума и да изпитаме съчувствие/ парадоксът е че физическата болка е по-лесна за понасяне от психичната болка/.
Грешките, които правим е да даваме съвети, да аналазираме, да оценяваме, да сравняваме, когато всъщност депресираният човек има нужда от изслушване, неосъждане, топлина, присъствие, прегръдка. И терапия.
Това, което е необходимо да знаем е че човекът с депресия изпитва хронично страдание, не по-малко от това на един раковоболен. Много хора с депресия казват, че предпочитат да са болни от рак, тогава болката ми поне ще е видима и ще има конкретни измерения. Те ежедневно се сблъскват с отричане или минимизиране на тяхната болка от околните, а те са особено уязвими към липсата на разбиране, защото са нон-стоп в капана на себе-критиката и вината. Понеже те постоянно се критикуват, те са изключителни чувствителни към критиката на околните. Това, което те чувстват е че не се справят с нищо, че не стават за нищо, че са безполезни, че на никой не им пука за тях, че са нищожества. Това не са спорадични мисли, това са трайни и постоянни убеждения, които създават една почти непоклатима реалност или така наречения фон на депресията.
Депресията е сложно, упорито и прилепчиво състояние със сложни причини и механизъм на действие. Причините могат да бъдат вътрешни или външни, най-често са комбинация от двете – чувствителна психика плюс неблагоприятни обстоятелства. При депресията обикновено е засегната биохимията на мозъка, а този факт сам по себе си показва, че нещата не се оправят с просто усилие на волята. Обикновено за да се разгърне една депресия, то са се комбинирали сложни химични реакции, които са се вплели в мисловни вериги, заздравени от емоционални състояния и всичко това се завърта после и по обратния ред в един упорит порочен кръг. Пътят за разплитане на тази верига изисква време и цяла една стратегия. Най-важните компоненти в тази стратегия са подкрепата от близките и психотерапията.





 



Промяната
Полина Иванова
Психолог Варна

За да се осъществи еволюцията е нужно да поглеждаш от нови и нови гледни точки, нови интерпретации, да изпробваш нови начини, да отваряш съзнанието отново и отново. За да се придвижиш напред е нужно да надмогваш себе си – да отидеш отвъд рамките в мисленето, да поставяш под въпрос убежденията и да си отворен за новото. За да напредваш трябва да можеш и да интегрираш – да опитваш не е достатъчно. Трябва да стоиш с опита, да го направиш свое веруе. Всъщност това стоене със е най-големия двигател за еволюцията на съзнанието, независимо дали ще е в поза дзадзен, стоейки със себе си, стоейки със неприятните усещания или стоейки със някой нов начин на мислене.
Много е болезнено да стоиш със когато се ражда новото ти аз, когато има пробив в съзнанието, старото отпада, а новото не е изградено. Желанието да избягаш от дискомфорта и усещането, че не можеш да минеш ‘през’ често има панически размери. Стоенето със е всъщност стоенето на собствените си крака. То изисква много търпение и много любов.
Всяка промяна е свързана с преминаването през новото. Смяната на стауквото е еволюция.
Когато Вирджиния Сатир говоори за модела на промяна, тя посочва, че статуквото трудно се променя, не защото човек не иска промяната, а защото статуквото се преживява като сигурност, независимо колко болезнено и дисфункционално може да е то. Статуквото дава усещане за баланс, дори и когато е всъщност проява на силен дисбаланс. То е отработено, то е познато, а познатто дава усещане за структура Затова и съпротивата към промяна е толкова силна – новото се изживява като несигурно и хаотично. Всъщност както казва Сатир, ако преодолеем съпротивата и напуснем статуквото, наистина настъпва хаос и ситуацията, симптомите, страховете се обострят. Хаосът е болезнен, но тогава всичко е отворено и нещо ново може да влезе. Тук е момента на стоенето със и още нещо много важно – новото учене. Еволюцията е всъщност процесът на ново учене. Учене на нови гледни точки, нови възприятия, нови умения.
Да излезеш извън омагьосаният, порочен кръг на твоята мисловна карта и познатия модел дори с една малка стъпка, нов поглед, ново разбиране е еволюция. Всеки малък пробив в обичайното, статично и обусловено мислене е еволюция. Това мислене, което е формирано от биологични, социални и културни предпоставки, които макар да се менят от век на век, от година на година дори, се възприемат всеки път като абсолютна истина, защото се изповядват от мнозинството. Новата гледна точка е тази, която е вярна за отделния човек, на база неговия опит и душевност. Стоенето със тази нова гледна точка е придвижването напред.







Психично равновесие
Полина Иванова
Психолог Варна

Една от най-големите трудности по нашия път е да развием смирение. Липсата на смирение се проявява когато прекалено много си повярваме, мислим си, че знаем всички отговори, имаме крайни мнения, твърди позиции и представи. Заинатяването в идеята за нашата справедливост, догмите, идеята, че нещо трябва да е по определен начин показва, че човек възприема себе си като прекалено важен Липсата на смирение е и в прекаленото желание да сме богоподобни и да не отчитаме човешките си ограничения.
Другата голяма пречка е да не си вярваш достатъчно. Да живееш под потенциала си е да живееш в сенките. Много е лесно да залитнеш в едната или другата посока и е много трудно да застанеш в центъра. А както казва Робърт Джонсън, всичко, което не е в центъра на кръста е ерес - прекаленото дясно или ляво, горе или долу.
В нашата култура думата смирение подсъзнателно ни препраща към християнството. Неслучайно смирението в християнството е от такова голямо значение. Работата е в това обаче, че не можеш да смириш някой потискайки го, а християнството или може би по-правилно е да се каже църквата, се опитва да направи именно това, казвайки ‘ти си грешен, ти си лош, ти си малък’. Човек нито е грешен, нито лош, нито малък. Той е и Бог, и човек. Уникалното на човешкия живот е изживяването на тези два плана на съществуването.
Когато, обаче, човек се идентифицира напълно с Бога той изпада в арогантност. Когато пък човек изгуби Бога в себе си, той изпада в отчуждение и самота.
Това отношение Бог-човек е вътрешна връзка в нас самите и е нещо много фино и деликатно. Когато тази връзка е в дисбаланс е налице нарушено психологично развитие. В крайната си фаза, изживявайки се като равен на Бога, човек изпада в мания. Когато човек не усеща Бога, той изпада в депресия. Да държиш в съзнанието си във всеки един момент и Бога, и човека е психично равновесие




Йога - еволюциия на съзнанието
Миглена Календжиева
Йога инструктор Варна

О, аз не съм гъвкав и не ставам за йога. “ Изречение, което срещам все по-често и по-често. Сякаш има едно неписано правило, че йога е за гимнастички, циркови акробати и само хора на ниво пластичност като на жената каучук. Това е изключително повърхностно мислене, което само изразява непознаването и неразбирането на същността на йога. Йога преди всичко е система за еволюция на съзнанието, а не упражнения за шпагат. Йога е състояние на духа и начин на живот и това, което правим в залите е само първата стъпка, към едно дълбоко опознаване на себе си. След тази първа стъпка следва възможност за всеки един да продължи своята практика и извън залата, но дали ще го направи или не зависи изцяло от него. Защото йога не e нещо, което да отидеш да правиш един или два пъти в седмицата за няколко часа и през останалото време да си инертен роб, живеещ в хаоса на своите заблуди, желания и деструктивни мисли. Попитали свами Сатянанда по колко пъти на ден той практикува. Неговият отговор бил : - “Постоянно!” . Така и останал неразбран от голяма част от аудиторията. Истината е, че човек наистина може да превърне живота и ежедневието си в една непрестанна практика на осъзнатост и медитация. Когато всяко наше действие, когато всяка наша дума и мисъл са осветени със светлината на разбирането и са пропити с истиност, непривързаност и любов. Йога не се практикува за да станеш пластичен, това е нещо, което се случва – Да, но не това е целта! Практикувайки асани ние се концентрираме върху усещанията си, опознаваме телата си, учим се как да контролираме дишането си, което непременно влияе на нашия емоционалнен свят, подобрява здравословното ни състояние посредством нормализиране на фукнциите на нашите вътрешни органи, повишаване ефективността на работата на всички системи в организма, увеличавайки притокът на кислород, подобрявайки кръвообръщението и грижейки се за ставите, мускулите и всички връзки в тялото като удължава живота им и забавя процесите на стареене. Първото стъпало обикновено, към което се отправя начинаещият практикуващ е Хатха йога, а именно грижата на физическо ниво. Тук са включени както Асаните (позите), така и Шаткармите (пречистващи процедури), които са насочени към материалното ни тяло, което трябва да бъде здраво и чисто, за да може практикуващият да продължи с пречистването и работата на по-финните си тела. Тук мога да спомена, че много хора ходят на йога за да подобрят здравословното си състояние и се сещат да отидат в залата, когато имат някаква болежка или неразположение, истината е, че йога не е за болни хора. Да, тя ще помогне да подобрите състоянието си, но това е просто необходимата почва за работата, която предстои. Йога не свършва с оздравяването, защото тя не е лечение. Тя е Изцеление, а това включва работа върху цялото, не само върху тялото.