Споделено от нас

Дисфункционалните семейства
Кичка Бисерова
Психолог

В поредица от статии ще ви представим една наболяла тема за всеки човек....семейството. Ще можете да отговорите на множество въпроси:
Що е здраво семейство?
А що е дисфункционално семейство?
В  какво семейство съм израстнал/а?
Здраво ли е моето семейство?
Ще мога ли и аз да създам здраво семейство?
В какво семейство ще расте моето дете?
Част 1
Дисфункционално/отровно /семейство – има ли такова животно у вас/ нас/?
психологически портрет
.„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему”
 Лев Толстой
               
 
В дългогодишната си практика като педагог  и психолог (почти 24 години) съм се срещала с множество форми на агресивно поведение - както от страна на децата, така и от страна на техните родители.
Наблюдавала съм стотици семейства- едни от тях се разпадаха пред очите ми, други колкото и трудности да срещаха в житейския си път, успяваха да се задържат заедно и да преодолеят трудностите.
Едни семейства възпитаваха децата си в любов, учеха ги на правила и норми, други затънали в проблеми- ” не виждаха, не чуваха, не разбираха децата си”. Наблюдавала съм и децата в тези семейства, и постепенно откривах релация между „ дисфункционалното семейство” и агресивните прояви на децата.
Това ме провокира да работя в тази насока: да търся, изследвам и да намирам доказателства за това, че ако едно семейство е дисфункционално, то вероятността то да отгледа и възпита деца с агресивно поведение е много голяма (колкото по-дисфункционално е едно семейство, толкова по агресивни са децата в него).
 Всеки ден правя опит за вникване в същността на проблема „дисфункционално семейство“ и на връзката му с агресията при малките деца. Правя опит за разкриване на механизмите, факторите и условията, способствщи за отключване на агресивността в най- крехка детска възраст.
На семейството възлагаме основната отговорност по възпитаването на общественополезни качества и навици у нашите деца; разчитаме на него да посее у тях зрънцето на човешките добродетели.
От семейството очакваме да научи децата кои неща си струват преследването на определена цел и кои не; да възпита у тях общочовешки ценности. Именно в семейството се полагат основите на културата на общуване – нещо, без което едно общество не може да функционира. Здравото общество се състои от здрави личности, които знаят кои са и накъде отиват. Счита се, че тяхното изграждане отново е вътрешно семейна отговорност.  
Семейството е жива система с взаимно обуславящи се елементи, с очертаване на граници и стремеж към по- висока организация.
Семейството - това е най-малката социална единица на обществото, най-малката градивна единица на обществото, най-важната форма на организация на бита, основана на съпружески съюз и роднински връзки - отношения между мъж и жена, родители и деца, братя и сестри - и други роднини, живеещи заедно, организирани в едно домакинство.
Сега ми е съвършенно ясно, че семейството — това е един микрокосмос. За да го разбера е достаточно да го опозная. Проявяването на властта, интимността, независимостта, доверието, навиците за общуване, същественото в тях, — ключът към загадката е многолик. Ако искаме да променим света, трябва да променим семейството. Семейния живот, е най- трудния вид дейност в света. Семейните взаимоотношения напомнят организация на съвместни дейности, на две предприятия, обединени от своите усилия за производство на единна продукция.
Добрите семейни отношения — това е въпрос от първостепенна жизненена важност.
Неблагополучните семейства възпитават неблагополучни млади хора с ниска самооценка, пораждат престъпления, душевни  болести, алкохолизъм, наркомания, нищета и други социални проблеми. Ако положим усилия, семейството да стане това място, където човек може да получи съвременно хуманистично възпитание, ние ще обезпечим себе си и целия свят. Семейството може да стане място за формиране на истински хора.
След проведена в над сто семейства анкета  относно причините, довели ги до встъпване в брак, резултатите били следните (Анкетираните са имали възможност да дадат повече от един отговор):
Основните причини, които хората изтъкват за да създадат семейство са:
 Ø да имам дете, да продължа рода (66 % от анкетираните);
Ø да бъда с човек, способен да ме разбира и да ми оказва подкрепа (45 %);
Ø да бъда нужен на друг човек (37 %);
 Ø да изпълня моралния си дълг (27 %);
 Ø да избягам от самотата (26 %);
 Ø да си устроя живота(24 %);
 Ø да не се разделям с любимия човек (19 %);
 Ø да имам постоянен сексуален партньор (7 %).
 От тази анкета е видно, че за човека семейството е неизменен компонент на средата, в която живее.
Семейството е главен компонент на средата, в която човек живее, в първата четвъртина от живота си и се опитва да построи в оставащото време всичко останало.
 Специфична особенност на семейството се явява неговата „несвобода” — в смисъл на налагане на някои правила за живот на човека. Понякога тази несвобода има своите предимства, доколкото обеспечава членовете на семйството за оптимално удовлетворяване на естествени и културни потребности . У човека е заложено да е социално същество. Да има около себе си „значимия друг” с когото да сподели и радости и несгоди.
 Семейството е мястото където човек задоволява всички свои потребности от близост, привързаност, любов и разбиране
Семейството откликва и на изначалната потребност на човек да върви напред и да се развива, да следва своя ритъм, да изпълнява своите функции, да намери смисъла на своето съществуване.
В съвременното семейство има три модели на семейно функциониране: патриархален, центриран към детето модел и съпружески, които взаимно се преплитат.
Патриархално семейство- е най- старото и архаичното. В него водещи са кръвно-родствените връзки- зависимостта на жената от мъжа и на децата от родителите, от което произтичат твърдо „закрепостените” семейни роли. Бракът външно е устойчив, функциониращ. Семейството се състои от няколко поколения: прародители, родители и деца. Толерира се многодетното семейство. За глава на семейството се смята мъжът- в него са съсредоточени всички икономически ресурси, той взема важните решения в живота на семейството. Жената приема името на мъжа, подчинява му се и го уважава. Основната й функция е да ражда и възпитава децата и да се грижи за домакинството. За такова семейство са характерни родителската власт над децата и авторитарния стил на възпитание.
Центриран към детето модел на семейство- предполага малко или много равноправни отношенията между мъжа, жената и децата. Сексът не е само средство за възпроизвеждане на рода, а служи и за доставяне на взаимно удоволствие на брачните партньори. Съпрузите съвместно планират времето, заниманията си и почивките си, броя на децата, разпределението на ролите в семейството и други важни неща. Детето е централна фигура в това семейство и служи като спойка между двамата родители, които се стараят то да получи най- доброто образование. Ролята на родител е главна функция в това семейство, стиловете за възпитание са много разнообразни- от авторитарен до небрежен. Детето като цяло се ползва от всики материални и духовни блага на семейството. Родителите подкрепят всячески детето, надявайки се и то един ден да им се отблагодари за грижите и вниманието. Когато от това семейство излезе ново семейство, родители и деца живеят отделно и решават проблемите си самостоятелно. Но връзките между тях не се прекъсват, а продължават да се развиват, но на друго по- качествено равнище.
 Съпружеското семейство се налага през последните десетилетия на 20 век като последица от измененията в социалното положение на жената. Нейната нова роля в правенето на кариера в избраната от нея област, довежда до преобразуване в семейната сфера, и на жената се налага да съвместява ролята на майка, съпруга, специалист в дадена област и активен участник в  обществения живот. Мъжът от своя страна не желае да се раздели с „ традиционните си семейни превилегии, което довежда до множество семейни конфликти”, касаещи обикновено властовите позиции в семейството. Заедно с това се наблюдава тенденция и на разширяване на мъжката родителска роля. Появява се и нов феномен- ” майчинско поведение” от страна на мъжа. Може да се заключи, че „съпружеството”- това е сбор от лични взаимоотношения между мъжа и жената, регулирани от морални принципи и характерни вътрешни ценности. Тези взаимоотношения имат симетричен характер, като в същото време ролите на съпрузите са асиметрични  За мъжа става важна сексуалната експресивност на жената, а не нейните практически качества, като домакиня например, който в миналото са били водещи при избора му на съпруга. Мъжът и жената спират да подчиняват собствените си интереси на  интересите на децата. Сексуалността не е сведена до главна цел раждането на деца. Съпружеския модел открива нови широки възможности за двамата за автономия и самореализация. Потребностите им излизат от рамките на брака.
Трябва  да се подчертае, че в много страни, от началото на 70-те години на XX в., редица изследователи  настойчиво провеждат идеята за концентрация на семейния живот около брака, а не около децата, като по този начин се акцентира на нарастващото значение на брачната връзка .
.
Психолог Кичка Бисерова
Ако имате проблеми и трудности във вашето семейство помнете:
” Път има и можем заедно да го открием”
За контакти: 0888974946



Дисфункционалните семейства
Част 2
Кичка Бисерова
Психолог

Функции в семейството
Важни характеристики  на семейството се  явяват неговите функции, структура и динамика.
Семейна функция– това е живота в семейството, свързан с удволетворяването на  определени потребности на неговите членове. Изпълнението на семейните функции е определящо, не само за човека, но и за обществото като цяло.
Възпитателна функция на семейството- удовлетворява индивидуалните потребности на мъжа и жената, като майки и бащи, във връзка с децата и тяхното възпитание. В тази връзка се обезпечава социализацията на детето и се подготвят новите членове на обществото.
Домакинско-битова функция- удовлетворява материалните потребности на сейството.Това способства да се съхрани физиологичното им здраве и да се възстановяват физическите им сили.
Емоционала функция- удовлетворява потребности от уважение, признание, емоционална поддръжка, психологическа защитеност. Тя е основа за психическото здраве, емоционална и личностна стабилизация.
Функция  на духовно (културно) общуване- удовлетворява потребноста от съвмествени  достижения, способства за духовното обогатяване и развитие на членовете на семейството. 
Функция на първичен социален контрол- обеспечава изпълнението на социални норми. Особенно за тези, които не са способни по силата на възрастови или клинични  особенности сами да регулират  своето поведение по предписанията на обществото. 
Сексуално- еротична функция на семейството- се заключава в удовлетворени сексуално-еротични потребности. В рамките на тази функция  семейството осъществява регуляци на сексуално-еротичното поведение и обезпечава биологичното възпроизводство на човешкото общество. В  реализацията на своите функции, семейството, от една страна, удовлетворява важни естествени, биологични потребности на човека (преди всичко, за самосъхранение и прододължение на рода). От друга страна, позволява на човек да  достигне определенни цели в общуването, в личностното си и духовно израстване. С развитието си  семейството  закономерно променя и своите цели:
едни отпадат, други се  появяват в съответствие с новите социални условия.
Най- важна особенност на семейните функции според  се явява тяхната комплексност, основана  на взаимодействието между родственниците. Всяка потребност, удовлетворяваща се в семейството, може да  бъде реализирана и без неговото участие. Но само там , в семейството тези потребности могат да  бъдат удовлетворени комплексно и, значи, оптимално. В другия случай те трябва да се разпределят между различни хора и социални институции.
Основавайки се на тези понятия,  разглеждаме два основни типа семейства: нормално функциониращи и дисфункционални.
Нормално функциониращо семейство -  това семейство, което  диференцирано изпълнява всички свои функции, вследствие на което се  удовлетворяват потребностите и семейството израства като цяло, което води до промяна на всеки един член от това семейство.Дисфункционално семейство - е семейство, в което се оказва е нарушено  изпълнението на функциите в съпружеските, родителските, материално-битовите и други сфери от  живота, не се достигат целите на членовете на семейството и обществото като цяло. Това  възпрепятства личностното израстване и блокира потребностите в самоактуализацията.
Психолог Кичка Бисерова
Ако имате проблеми и трудности във вашето семейство помнете:
” Път има и можем заедно да го открием”
За контакти: 0888974946


 
Част 3
 
Дисфункционалното семейство
 
Нарушените функции на семейството. Има ли ги и в моето семейство?
 
В основата на функционалните нарушения лежат фактори от различно естество: дисхармония в интимните отношения, психологическа несъвместимост между съпрузите, отсъствие на навици и ниска култура в общуването, условията на живот и пр. Например, причина за  нарушенията във възпитателната функция могат да станат отсътствие у родителите на съответните  знания и навици и, като следствие, тяхната възпитателна  неуверенност или конфликти между родителите, водещи към противоречия при възпитанието на детето.  Друг фактор се явява намесата във  възпитанието на други членове на семейството (баби, дядовци и пр.) Още един пример — причиняващ нарушения във функциите на  духовното (културно) общуване са различията в социалния произход на съпрузите, несъответствия в нивото на образованието им, различия в интересите и ценностната ориентация или просто ниска комуникативна компетентност.
В кабинета ми идват двийки с един често срещащ се фактор за нарушаване на функциите на семейството, който е важно да се отбележи : когато семейството е непълно, поради една или друга причина единият от родителите липсва. Тогава другият родител се натоварва и с неговите функции, което води до нарушение на функционалнноста, което само по себе си е вече предпоставка за патология.
Пр: Бащата работи извън граница, което много често се среща в съвременните български условия/ честа безработица и икономическа криза/, и майката се натоварва с родителските функции на бащата, нещо несвойствено за нея, което я прави тревожна, гневна и от своя страна натоварва с  тези функции едно от децата, най– често по голямото дете.
            „Обща характеристика на т.нар. "семейства с тежка степен на дисфункция" е, че те си поставят за цел да бъдат "идеално семейство". В името на тази цел, възникващите проблеми във взаимоотношенията се замаскират, не се допускат и минимални прояви на конкурентност, нелоялност, конфликтност.
Отключващи изявата на патология се оказват периоди, които би трябвало да са преходни към промяна в организацията на семейството - промяна, която да отговори на нововъзникнали потребности.
 Напр. детето навлиза в пубертета и са необходими нови правила на взаимодействие, позволяващи и дори стимулиращи процеса на развитие на личностната автономност. Вместо адаптация към новите изисквания, обаче, семейството реагира със засилваща се ригидност, втвърдяване на границите - с все повече от старото поведение, с все по-стриктно и разширяващо обхвата си приложение на старите норми, регулирали взаимоотношенията между членовете му в предишния етап, когато семейната сплотеност (кохезия) е била преобладаваща и за онзи период– функционална характеристика.
Тези „идеални семейства” живеят затворени и забулени в тайни. Достъпът да такова семейство е твърде ограничен. Гости идват само с покана и с предварителна уговорка. Трудно се комуникира с членовете на такива семейства. Промяната, ако изобщо се случи се извършва трудно и много протяжно. Семейството се старае да     „заблуди” околните с митове, които само си създава:  „ Няма проблеми”, „ Това, което става в семейството си остава в семейството”, „ Така е при всички семейства- навсякъде има скандали” и др.
 В дългогодишната си практика със семейства открих идеята за изкривената комуникация в дисфункционалното семейство:
Въпреки впечатляващата специфика на комуникацията в дисфункционалните семейства, повечето от водещите системни фамилни терапевти  приемат, че тези изкривявания са вторични и наблюдават тяхното повлияване от терапевтичните усилия, вложени за коригиране на дисфункции в структурно-организационното ниво на системата.Термините, с които се описват тези изкривявания в семействата с "шизофренна" комуникация (спадащи към семействата с тежка степен на дисфункция), са може би най-адекватното описание на до болка познатите ни от обществената действителност феномени на думи, изпразнени от своето съдържание, или потоци от фрази, които не казват нищо "мистификация на реалността", "гумена преграда" . Едно от най-типичните явления в комуникацията на тези семейства е "парадоксът на спонтанността" - когато съществува изискване не просто за поведение (което се приема за израз на определен вид чувства), а директно за наличието на тези чувства. Тъй като природата на емоционалната сфера е спонтанна и не подлежи на изисквания, това по същество е абсурдно "изискване за спонтанност" или "двойна връзка" в най-злокачествения и вид..
 
Психолог Кичка Бисерова
Ако имате проблеми и трудности във вашето семейство помнете:
” Път има и можем заедно да го открием”
За контакти: 0888974946


Дисфункционалните семейства
Част 4
Как думите изречени в семейството оставят кървящи рани!
 
Комуникацията в едно нормално семейство би трябвало да е динамична и да има множество посоки и канали за взаимодействие. В много случаи комуникацията в дисфункционалното семейство е с нарушени връзки, а понякога напълно липсват такива. Много често членовете не си говорят за съществуващите проблеми,  „ забулват ги в тайна”, на преден план поставят маловажни и незначителни неща като основон проблем.
Например:  Детето е пред изключване от училище, а родителите се карат, кой от тях е виновен и кой ще понесе отговорността, като оставят на заден план текущия проблем. На преден план постваят не наболелия въпрос и как да се справят заедно с тази трудност, а собствените си властови боричкания.
Никой човешки контекст не е застрахован от дисфункции. Обикновено обаче (в нормално функциониращите човешки системи) индивидът може да потърси изясняване на възникналите различия. В процеса на опитите да се предоговорира взаимодействието, той има предвид възможността да напусне системата в случай, че неговите потребности, възгледи или етически принципи се окажат в крайна сметка несъвместими с по-нататъшното му оставане в нея. При това за него съществува измерението време- това излизане не е непременно завинаги. Както бе споменато, обаче, обществата и семействата с тежка степен на дифункция са относително затворени системи. Едно от базисните правила в тях е: Системата не може да се напуска. Веднъж оказал се елемент от нея, да напуснеш ( да бъдеш изключен) от принадлежността си в страната, или дори работното място, означаваше поемане на драматични, пожизнени, необръщаеми последствия. Този капан тласка в една определена посока и тя е: интернализация (интернализацията е процес на приемане на серия от норми, установени от хора или групи, които са влиятелни за индивида. Процесът започва с ученето на това какви са нормите, а после индивидът преминава през процеса на разбирането защо те са ценност или защо имат смисъл, докато накрая не ги приеме като собствена гледна точка.)  на насилието, интернализация на манипулацията т.е. себе-манипулация, и самозалъгване...т.е. живот в измислен свят.
Още един от водещите фактори за нарушена дисфункция на семейството е несъразмерност между отговорност и функция. Много често бабата или друг член от семейството поема родителските отговорностите и се опитва да изпълнява техните функции и да упражнява контрол върху децата, т.е. намесва се във възпитателната функция на родителите. Всичко това може да доведе до дисфункционалност, и ако с родителските функции бъде натоварено по- голямото дете в семейството.
Друга характеристика на дисфункция в семейстото е т.н. ”повтаряне на семейната болка”- една жена идваща от семейства на алкохолици се зарича, че ще изгради здраво семейство, а се омъжва за алкохолик, един мъж с многократни разводи зад гърба си открива, че е отново „нещастно влюбен”. Не е ли това един непрекъзнато повтарящ се феномен на възрастни дошли от дисфункционални семейства да се обвързват със същите дисфункционални взаимоотношения? Защо? Не виждат ли тези хора, повтарящите се модели? Не виждат ли предупредителните знаци? Това са  т.нар „съзависими отношения”. Те искат да намалят нещастието, но вътре в себе си се борят да запазят нещастието. Тяхното най вътрешно естество се съпротивлява на промяната. Нещо не е наред с детството им и докато не го оправят, не могат да продължат напред. Вътре в себе си се стремят да повтарят миналото отново и отново, докато накрая не стане правилното за тях.
 Илюстрация на дисфункциите в едно семейство виждаме и в този пример:  Да допуснем, че една майка е хипохондричка, обсебена от всяко свое заболяване, често е на легло и използва болестите си, за да избягва отговорността. Поради неразположението на майката в този брак съществува интимен вакуум. Брачните отношения в семейството отсъстват и се появява нуждата от партньор за бащата. Обикновенно една от дъщерите поема тази роля и се превръща в заместник на съпругата. Друго дете поема възпитателната функция на бащата, докато той работи. Друго дете поема задачата да  забавлява семейството, като е смешно и сладко. То облекчава напрежението между майката и бащата и е талисманът в семейството. Някое поема ролята на светец, герой, ставайки пълен отличник, лидер на класа.
Друга същественна дисфункция в едно семейство е когато има разминаване с носенето на отговорност и вземането на решения. Например- натоварен е с отговорност, този, които не е отговорен за нещо или някой. Типичен аналог за това е, когато бабата взема  важни решения за детето, въпреки, че отговорността за това се пада на родителите му.
Днешната тенденция за разпад на ценностите в брака и социалната изолация на хората правят познаването и разграничаването на здравото от дисфункционалното семейство по- важни от всякога.
 
Психолог Кичка Бисерова
Ако имате проблеми и трудности във вашето семейство помнете:
” Път има и можем заедно да го открием”
За контакти: 0888974946
 

Хранителни разстройства

Какво са хранителни разстройства?

Много от начините на хранене ни помагат да сме здрави, но някои са мотивирани от
силния страх да не бъдем или станем дебели. Тези начини на хранене могат да увредят
здравето и се наричат хранителни разстройства. Най-често срещаните хранителни
разстройства са анорексия нервоза и булимия нервоза. Често техните симптоми са смесени.
Хранителните разстройства са 7 до 10 пъти по-често срещани при жените, от колкото
при мъжете, но хранителните разстройства могат да засегнат всеки.
Все още не знаем с точно какво причинява хранителните разстройства, но важните
фактори включват:
• Контрол – загубата на тегло (отслабването) може да ни даде усещане за контрол.
• Продължително усещане за нещастие, което може да се „покаже“ през хранене
• Пубертет – анорексия нервоза може да забави някои от промените, които настъпват
през пубертета. Това се разглежда като желание на индивида да отложи навлизане в
зрелостта и среща с отговорностите на възрастните.
• Семейство – отказа от храна може да единствения начин за изразяване на емоции
• Депресия – преяждането може да започне като механизъм за справяне с усещането за
нещастие.
• Ниско самочувствие
• Социален натиск – западните култури и особено медията, идеализира непосилно
слабите тела.
• Генетична предразположеност.
ТИПОВЕ:
АНОРЕКСИЯ НЕВРОЗА
• Силна тревожност относно теглото
• По-малко и по-рядко хранене
• Повече тренировки и спортни занимания
• Неспособност за задържане или покачване на теглото, дори под безопасната граница на килограми.
• Употреба на лаксативи или други таблетки за загуба на тегло;
• Тютюнопушене или дъвчене на дъвка като начин за контрол на теглото
• Загуба на интерес към секса
При жените цикълът може да стане нередовен или да спре.
При мъжете ерекцията и мокрите сънища изчезват, а тестисите се свиват
Обикновено започва в тийнейджърските години, но може да започне на всяка възраст.
Анорексия нервоза е опасно състояние, което може да доведе до сериозни здравни
увреждания и смърт.
БУЛИМИЯ НЕВРОЗА
Повишена тревожност за теглото
▪ Преяждане
▪ Нарочно повръщане или употреба на лаксативи
▪ Нередовен цикъл при жените
▪ Чувство на вина за начина на хранене, без загуба на тегло.
Често започва с средата на тийнейджърската възраст. Хората, страдащи от булимия
нервоза, умело крият състоянието си, за това то често остава незабелязано и нелекувано за
дълъг период от време.
ПРЕЯЖДАНЕ/ХИПЕРФАГИЯ
Това разстройство често включва спазване на строги диети и преяждане, но не й
повръщане. То причинява голям дистрес, но не е толкова вредно за здравето, колкото
булимия нервоза. Страдащите от този тим хранително разстройство са предразположени
към напълняване.
Вашият личен лекар може да ви насочи към специалист – терапевт, психиатър или
психолог. Хранителното разстройство може да е довело до физически проблеми или
заболявания, а някои физически заболявания имитират анорексия – затова трябва да се
консултирате с лекар.
ЛЕЧЕНИЕ НА АНОРЕКСИЯ:
Психотерапия – разговорите с терапевт за мислите и чувствата ви могат да ви
помогнат да разберете как е започнал проблемът и как можете да промените начина, по
който мислите и се чувствате относно определени неща. Може да е разстройващо и трудно,
но добрият терапевт ще ви помогне да започнете да правите нещата по начин, по който се
чувствате добре и се справяте с проблемите. Ще ви помогнат да започнете да се цените
повече и да изградите самочувствието и куража си наново.
Диетолог и съвети за хранене – диетологът може да разговаря с вас за здравословното за
вашето телосложение хранене. Тези специалисти са тренирани да говорят за това, през
което преминавате.
Психиатрична помощ – специалист ще обсъди с вас кога е започнал проблемът и как се е
развил. Теглото ви ще бъде измерено и ще ви бъде предписан физически преглед. Макар и
това да е трудно за някой с анорексия нервоза, то ще се случи само след вашето позволение
и в удобно за вас време, така че да се подготвите. С ваше позволение, специалистът може да
иска да говори със семейството и приятелите ви , за да разбере как те биха могли да
помогнат. Обикновено не се предписват лекарства само за анорексия, но могат да се
изпишат за съпътстващи обсесивно-компулсивни разстройства или депресия.
Прием в болница – това може да бъде опция ако сте изгубили прекалено много тегло и това
ви разболява.
Принудително лечение – това се случва, когато здравето или живота на страдащия са
застрашени поради силно обострена нервоза.
Повече от половината страдащи от анорексия нервоза се
възстановяват, макар това понякога да отнема много дълго време.
ЛЕЧЕНИЕ НА БУЛИМИЯ НЕВРОЗА:
▪ Когнитивно-поведенческа психотерапия – това може да се прави с помощта на
терапевт или компютърна програма, а дори и телефонна апликация. Когнитивноповеденческата
терапия ви помага да видите връзките между мислите, чувствата и
действията си.
▪ Лична терапия – това обикновено с прави от индивидуален терапевт. Това лечение
се фокусира върху връзката ви с другите хора и ваши емоции.
▪ Медикаменти – антидепресанти могат да намалят желанието за преяждане. Без
другите форми на лечение обаче, ефектът от антидепресантите изчезва.
Около половината от страдащите от хранителни
разстройства достигат пълно възстановяване. Възстановяването се случва бавно и отнема
време – от няколко месеца, до няколко години.
▪ Започнете да си водите дневник за това какво ядете, какво мислите и чувствате. Това
може да ви помогне да идентифицирате връзките между чувствата, мислите и
храната.
▪ Опитайте се да бъдете честни със себе си и другите. Напомняйте си, че не трябва
постоянно и на всяка цена да постигате нещо – научете се да разпускате.
▪ Разберете, кое е най-здравословното за вас тегло и причините за това.
▪ Предизвикайте хранителните си навици и подобрете начина, по който гледате на
тялото си.
▪ Включете се в група за подкрепа
▪ Разговорите със семейството и приятелите ви може да им помогне а разберат през
какво преминавате.
▪ Подкрепата от хора около вас ще направи лечението по-леко и ще ви помогне да
следите поведението си

Психолог Кичка Бисерова
тел. 0888974946
Студио "ЕдинЕние"
Силата на емоционалната подкрепа
Полина Иванова
Психолог

Емоционалната подкрепа е жизненоважна форма на свързване между двама души. Тя е един от най-големите дарове, които можем да предложим на друго човешко същество. Тя е толкова значима колкото е водата за едно цвете – без нея ние линеем и се чувстваме сами всред превратностите на живота. Емоционалната подкрепа е в основата на психотерапията, но тя би трябвало да е в основата на всяко друго взаимоотношение.
В какво се изразява емоционалната подкрепа?
Тя е в умението да разбереш, чуеш и видиш другия без осъждане. Звучи просто, но на практика е много трудно, дори и когато имаме силно желание да подкрепим отсрещния човек. Това е така, защото никой не ни е учил на това и обикновено прибягваме до автоматични и познати реакции, които често имат обратния ефект.
Ние обикновено се опитваме да подкрепим другия по мъжки, просто защото културата ни е такава. В нашата култура съществува убеждението, че трябва винаги да сме събрани и силни и ние инстинктивно мислим в посока какво трябва да се поправи. Когато се опитваме да оказваме подкрепа, ние веднага мислим за нещо рационално или насочено към действие. Да вземем за пример две често използвани реплики, които отправяме на хора в дистрес – „стегни се” или „не плачи’. Те не само, че са неефективни, но могат да бъдат и много нараняващи. В тях има отхвърляне на емоцията, отхвърлене на преживяването. „Поплачи си” е доста по-ефективен начин да окажем подкрепа, тъй като дава възможност и свобода другият да изрази емоциите си, а не да ги потиска за пореден път. Емоционалната подкрепа е подкрепа на емоциите – тя дава нужното пространство те да бъдат признати, изразени, зачетени и преживяни, без значение какви са те.

Какво ни е нужно, за да подкрепим емоционално другия?:

- Да се свържем с женската си енергия

Независимо дали сме мъж или жена, ще ни е от полза да заложим на по-възприемчивата си женска енергия и да се опитаме повече да слушаме, повече да усещаме какво преживява другия, повече да се настроим към него. Женската енергия съдържа в себе си мекота и деликатност, която е необходима, за да може човекът отсреща да се отпусне. Резкият и остър подход е сковаващ и затваря другия.

- Неутрален ум /неосъждане/

Много е изкушващо да поставим емоциите на другия в някаква рамка или да мислим какво трябва или не трябва да преживява той/тя. Ние винаги имаме някакво мнение кое е най-добре и кое е най-правилно за другия. Трудно е да се отървем от нашето за и против, а то не помага на човека отсреща защото е крайно субективно и често невярно. Ние никога не можем да знаем кое е най-доброто нещо за другия, никога не можем да бъдем в неговата кожа, в неговия път. Затова е по-добре да се опитаме оставим ума да е по-пасивен и да не се увличаме по неговите концепции.

- Емпатия

Емпатията, това е способността да погледнеш нещата от чуждата гледна точка. Човек се чувства подкрепен и доближен, когато някой се опитва да разбере какво е да си на неговото място. Емпатията е и в това да прозираме отвъд думите и да се опитаме да разберем от какво има нужда човекът точно в този момент. Това може да е просто да бъде изслушан неосъждащо, да бъде окуражен или пък да чуе нещо мило за себе си. За да разберем това, ще ни е нужно да бъдем креативни, както и да активираме цялата емпатия на която сме способни.

- Внимание и присъственост

Колкото повече присъстваме в настоящия момент и по-концентрирано ни е вниманието върху човека насреща – това, което казва, състоянието му, излъчването, неговите емоции, толкова по-добре ще можем да се свържем с него. Когато насочваме цялото си внимание към друг човек, ние ангажираме всичките си сетива и се отваряме за него. Другият ще усети нашата ангажираност и ще се почуства значим.

-- Нормализиране

Всеки човек се страхува от това да не би да е слаб, да не би да не се справя. Страхува се, че може нещо в него да не е както трябва. Тези страхове и убеждения усилват психологическото ни страдание. Истината е че ние сме безкрайно сходни в емоционалните си преживявания и страхове. Нормализирането се състои в това да увериш другия, че това, което преживява е често срещано и е част от човешката природа.

Емоционалната подкрепа е практика по свързване с другия и когато се получи тази свързаност, тя е толкова захранваща, че изпълва хората със свежи сили и ресурс да продължат.

Пътуването на Героя
Полина Иванова
Психолог Варна

Все още в нашето общество битува убеждението, че тези, които посещават психолог ако не са луди, то са на границата с лудостта. При всички случай не са нормални. Опитът ми показва, че психологическа помощ търсят високо интелигентни хора с многопластова душевност. Не спира да ме изумява тяхната дълбочина, тяхната разнообразна вътрешна палитра от цветове. Често именно тази многопластова душевност съчетана с богата емоционална гама ги прави трудно адаптивни в едно тясно общество. Трудността при тях е че не могат да се впишат в коловоза.
Опитът им да се впишат, да са фалшиви и неавтентични, да правят това, което се очаква от тях ги прави невротични. Опитът им да потиснат своята чувствителност и да бъдат нормални ги прави нещастни. Те притежават дълбоки усещания, истински ценности и високи идеали. Често колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-невротичен е той. Той не може да бъде напъхан в калъп, в схема, той отказва да бъде робот, носещ се по течението, водейки предначертан монотен живот в един крайно материален свят. И все пак реалността е такава каквато е, тя няма да се промени, за да отговори на дълбоката емоционалност и високи идеали на съответния човек. Нито пък човекът може да стане това, което изисква реалността от него. Как да се разреши този болезнен конфликт, тази невъзможна ситуация, този Хамлетовски въпрос?
Тази ситуция може да се разреши само на вътрешно ниво и тук на помощ идват думи като алхимия, трансформация и вътрешно пътуване. Джоузеф Кембъл, един изключителен изследовател на митологията, е успял да види един повтарящ се мотив в приказките и митовете, който той определя като пътешествието на героя. Този мотив има своя аналог и в психологическото развитие. Пътешествието на героя е всъщност неговото странстващо и търсещо Аз. Пътуването е една история за Аза, който се отделя от майката, напуска групата, разрушава собствените си предели, конструира се наново в болезнен път от изпитания и в крайна сметка се интегрира отново към групата.
Първата фаза от това пътешествие е именно гореспоменатият вътрешен конфликт – между обикновения, земен свят навън и вътрешния, индивидуален свят. Героят може да се чувства отегчен от този монотонен и сив свят, зациклил и блокирал, или пък потиснат и неудовлетворен. Този конфликт поражда вътрешен дистрес, който на психологичен език може да бъде обозначен с думата ‘невроза’. Нещата се усложняват от това, че въпреки, че героят пребивава в една ситуация, която не харесва, тя се превръща в зоната му на комфорт поради собствените му страхове и неумения да я надскочи. И така, неудовлетворен, изпълнен със съмнения и обезверен, той стои и чака.
Когато тази ситуация стане толкова нетърпима вътрешно /появяват се остри физически симптоми например/ или пък се случи някакво нещастие на външен план /в приказките царството е опустошено от война например/, героят се чувства заставен да предприеме някакви действия. С други думи, той е призован към пътуване, към промяна. Това е моментът, в който той трябва да скочи, да се гмурне в новото, непознатото, да излезе от „зоната си на комфорт“ и да поеме ангажимент и лична отговорност за своя живот.
Тук се активирят страховете от неизвестното и от промяната, могат да се намесят чувства на дълг и вина, които да осуетят пътешествието. Героят може да откаже призива и да затъне още повече в своята невроза.
Ако, обаче героят избере да се изправи срещу страховете, то тогава се появява помощник, който му дава ценни указания. В приказките това е вълшебната фея, кръстницата, мъдрия старец, които дават на героя съвет или някакъв вълшебен предмет, който да му помага. Те насърчават нерешителния герой да се впусне в приключението. В психотерапията, психологът, дава подкрепа и насоки по пътя към несъзнаваното.
Със следващата фаза започва истинското приключение. Тя се нарича ‘пристъпване на прага’. Напускайки познатата реалност и сценарии, героят навлиза в една непозната сфера. Това е сферата на несъзнаваното, в които са неговите страхове, болезнени емоции, рани, блокажи, убеждения и съпротиви. Тук той е тестван за неговата смелост и решимост, мотивация и постоянство, изясняват се неговите помощници /силни страни/ и врагове /слаби страни/ в една специална зона от несъзнаваното /В приказките неслучайно героят слиза в подземния свят/. Героят и неговите помощници се подгодвят за най-голямото предизвикателство.
Когато вече е готов, някъде по средата на пътя, героят навлиза в един кулминационен момент, в който той трябва да се срещне със смъртта или с най-големия си страх. От тази смърт се ражда новия живот. В приказките това е срещата с дракона, който е всъщност метафора за Егото. Това са вътрешните демони – съмнения, страхове, рационализиране, проекции, привързаност. Героят достига най-тъмната фаза на своето пътуване. В психологически контекст тук е разпадът на егото в очакване на новия Аз.
Открил своите свръхестествени сили и „победил дракона", Героят получава наградата, за която е дошъл. Героят се сдобива със съкровище от срещата си със смъртта или най-големия си страх.
В края на историята, героят героят преживява последно тежко изпитание. Той е пречистен от последна жертва, още един момент на умиране и прераждане, но на по-високо, завършено ниво. Благодарение на действията на героя, полярностите, които са създали конфликта в началото биват разрешени.
Героят се завръща вкъщи, носейки съкровището, което има силата да трансформира света по начина, по който героят е бил променен. Героят се връща към обичайната си активност, но той вече не е същият, а е възобновен и обогатен с ново знание, нови умения, дълбоки прозрения и осъзнавания. Завръща се в ново качество – по-цялостен и по-осъзнат за своята ситуация и за себе си. Той е успял да разреши в себе вътрешния конфликт на опозициите, дилемата ‘или-или’, черно-бялото си мислене.
Така, обикновеният свят, към който героят се е противил в началото, се преживява по нов начин, защото героят е успял да интегрира и разбере себе си, да превъзмогне собствените си слабости, които той преди е проектирал в света. Вече не му е тясно, защото е разширил възприятата си, променил е виждането си за обикновено и необикновено, успява да види свещеното в обикновеното. Изправил се е срещу желанието си светът да бъде по определен начин, налагайки своите възприятия и контрол. Той е намерил най-важното - съкровището или своята същност и начина, по който да я изяви в света.
Да намерим своя психолог – мисия възможна
Полина Иванова
Психолог

Психотерапията е все още нещо сравнително ново за нашата страна и болшинството от хора таят сериозни резерви към този вид терапия. Един от основните страхове е че може би няма да попаднем на правилния човек - този който няма да ни осъди, няма да ни поучава и назидава. Съществува едно такова опасение, че вместо да ни подкрепи и утвърди като личности с нужната доза човечност и любов, психологът може да ни вкара в студени схеми и дори диагнози.
Такъв риск винаги съществува, особено ако вие и вашия психолог сте много различни като личности. Ето защо е от първостепенно значение да намерите Вашия психолог - човекът, с който най-просто казано ще се чувствате комфортно и уютно. Намирането на такъв човек, обаче, е като търсенето на всяко друго нещо – то изисква време и търпение. Не е невъзможно да попаднете от първия път на подходящия за вас психолог, но не е задължително. Това не бива да ви отказва. Често се случва така, че когато накрая човек е събрал смелост да започне терапия, попада на психолог, който не може да го усети или съпреживее. Тогава човек страшно се разочарова, чувства се наранен и се отказва. Ако имате, обаче някакво физическо заболяване, вие най-вероятно ще се консулирате с няколко лекари, за да намерите най-компетентния. Подобен е процесът и в психотерапията, с тази разлика, че не е най-важното да намерите възможно най-компетентният специалист, а този, който е най-близо до вас душевно. Психотерапевтичното отношение е отношение между две души и то работи до голяма степен на принципа на резонанса.
Психотерапията е много лично преживяване и връзката ви с вашия психолог ще бъде много лична. Затова е нужно да намерите човек на който да имате голямо доверие – за да можете да му споделите най-съкровените си чувства, най-тъмните си страхове и опасения. За да можете да го направите е нужно да усетите резонанс с психолога срещу вас, да усетите, че той е поне мъничко като вас, че се е борил със същите неща като вас, че има сходни ценности и възприятия. Само такъв човек би могъл да ви разбере истински.
Ако вие сте чувствителен човек, който много е страдал, вие имате нужда от човек, който също е много чувствителен, с много мек и щадящ подход.
Ако сте пък човек, който обича структурата, потърсете един по-земен човек. Интуитивната личност има нужда от интуитивен психолог, практичната личност - от практичен психолог. Ако търсите майчина утеха, намерете психолог с много силна женска енергия.
Но истината е че няма рецепта. Най-важно е усещането и то е чо този човек ви приема такъв какъвто сте и че ви разбира. Има такъв човек. Не се отказвайте. Винаги има някъде нещо подходящо точно за вас.



Промяната
Полина Иванова
Психолог Варна

За да се осъществи еволюцията е нужно да поглеждаш от нови и нови гледни точки, нови интерпретации, да изпробваш нови начини, да отваряш съзнанието отново и отново. За да се придвижиш напред е нужно да надмогваш себе си – да отидеш отвъд рамките в мисленето, да поставяш под въпрос убежденията и да си отворен за новото. За да напредваш трябва да можеш и да интегрираш – да опитваш не е достатъчно. Трябва да стоиш с опита, да го направиш свое веруе. Всъщност това стоене със е най-големия двигател за еволюцията на съзнанието, независимо дали ще е в поза дзадзен, стоейки със себе си, стоейки със неприятните усещания или стоейки със някой нов начин на мислене.
Много е болезнено да стоиш със когато се ражда новото ти аз, когато има пробив в съзнанието, старото отпада, а новото не е изградено. Желанието да избягаш от дискомфорта и усещането, че не можеш да минеш ‘през’ често има панически размери. Стоенето със е всъщност стоенето на собствените си крака. То изисква много търпение и много любов.
Всяка промяна е свързана с преминаването през новото. Смяната на стауквото е еволюция.
Когато Вирджиния Сатир говоори за модела на промяна, тя посочва, че статуквото трудно се променя, не защото човек не иска промяната, а защото статуквото се преживява като сигурност, независимо колко болезнено и дисфункционално може да е то. Статуквото дава усещане за баланс, дори и когато е всъщност проява на силен дисбаланс. То е отработено, то е познато, а познатто дава усещане за структура Затова и съпротивата към промяна е толкова силна – новото се изживява като несигурно и хаотично. Всъщност както казва Сатир, ако преодолеем съпротивата и напуснем статуквото, наистина настъпва хаос и ситуацията, симптомите, страховете се обострят. Хаосът е болезнен, но тогава всичко е отворено и нещо ново може да влезе. Тук е момента на стоенето със и още нещо много важно – новото учене. Еволюцията е всъщност процесът на ново учене. Учене на нови гледни точки, нови възприятия, нови умения.
Да излезеш извън омагьосаният, порочен кръг на твоята мисловна карта и познатия модел дори с една малка стъпка, нов поглед, ново разбиране е еволюция. Всеки малък пробив в обичайното, статично и обусловено мислене е еволюция. Това мислене, което е формирано от биологични, социални и културни предпоставки, които макар да се менят от век на век, от година на година дори, се възприемат всеки път като абсолютна истина, защото се изповядват от мнозинството. Новата гледна точка е тази, която е вярна за отделния човек, на база неговия опит и душевност. Стоенето със тази нова гледна точка е придвижването напред.







Психично равновесие
Полина Иванова
Психолог Варна

Една от най-големите трудности по нашия път е да развием смирение. Липсата на смирение се проявява когато прекалено много си повярваме, мислим си, че знаем всички отговори, имаме крайни мнения, твърди позиции и представи. Заинатяването в идеята за нашата справедливост, догмите, идеята, че нещо трябва да е по определен начин показва, че човек възприема себе си като прекалено важен Липсата на смирение е и в прекаленото желание да сме богоподобни и да не отчитаме човешките си ограничения.
Другата голяма пречка е да не си вярваш достатъчно. Да живееш под потенциала си е да живееш в сенките. Много е лесно да залитнеш в едната или другата посока и е много трудно да застанеш в центъра. А както казва Робърт Джонсън, всичко, което не е в центъра на кръста е ерес - прекаленото дясно или ляво, горе или долу.
В нашата култура думата смирение подсъзнателно ни препраща към християнството. Неслучайно смирението в християнството е от такова голямо значение. Работата е в това обаче, че не можеш да смириш някой потискайки го, а християнството или може би по-правилно е да се каже църквата, се опитва да направи именно това, казвайки ‘ти си грешен, ти си лош, ти си малък’. Човек нито е грешен, нито лош, нито малък. Той е и Бог, и човек. Уникалното на човешкия живот е изживяването на тези два плана на съществуването.
Когато, обаче, човек се идентифицира напълно с Бога той изпада в арогантност. Когато пък човек изгуби Бога в себе си, той изпада в отчуждение и самота.
Това отношение Бог-човек е вътрешна връзка в нас самите и е нещо много фино и деликатно. Когато тази връзка е в дисбаланс е налице нарушено психологично развитие. В крайната си фаза, изживявайки се като равен на Бога, човек изпада в мания. Когато човек не усеща Бога, той изпада в депресия. Да държиш в съзнанието си във всеки един момент и Бога, и човека е психично равновесие




Йога - еволюциия на съзнанието
Миглена Календжиева
Йога инструктор Варна

О, аз не съм гъвкав и не ставам за йога. “ Изречение, което срещам все по-често и по-често. Сякаш има едно неписано правило, че йога е за гимнастички, циркови акробати и само хора на ниво пластичност като на жената каучук. Това е изключително повърхностно мислене, което само изразява непознаването и неразбирането на същността на йога. Йога преди всичко е система за еволюция на съзнанието, а не упражнения за шпагат. Йога е състояние на духа и начин на живот и това, което правим в залите е само първата стъпка, към едно дълбоко опознаване на себе си. След тази първа стъпка следва възможност за всеки един да продължи своята практика и извън залата, но дали ще го направи или не зависи изцяло от него. Защото йога не e нещо, което да отидеш да правиш един или два пъти в седмицата за няколко часа и през останалото време да си инертен роб, живеещ в хаоса на своите заблуди, желания и деструктивни мисли. Попитали свами Сатянанда по колко пъти на ден той практикува. Неговият отговор бил : - “Постоянно!” . Така и останал неразбран от голяма част от аудиторията. Истината е, че човек наистина може да превърне живота и ежедневието си в една непрестанна практика на осъзнатост и медитация. Когато всяко наше действие, когато всяка наша дума и мисъл са осветени със светлината на разбирането и са пропити с истиност, непривързаност и любов. Йога не се практикува за да станеш пластичен, това е нещо, което се случва – Да, но не това е целта! Практикувайки асани ние се концентрираме върху усещанията си, опознаваме телата си, учим се как да контролираме дишането си, което непременно влияе на нашия емоционалнен свят, подобрява здравословното ни състояние посредством нормализиране на фукнциите на нашите вътрешни органи, повишаване ефективността на работата на всички системи в организма, увеличавайки притокът на кислород, подобрявайки кръвообръщението и грижейки се за ставите, мускулите и всички връзки в тялото като удължава живота им и забавя процесите на стареене. Първото стъпало обикновено, към което се отправя начинаещият практикуващ е Хатха йога, а именно грижата на физическо ниво. Тук са включени както Асаните (позите), така и Шаткармите (пречистващи процедури), които са насочени към материалното ни тяло, което трябва да бъде здраво и чисто, за да може практикуващият да продължи с пречистването и работата на по-финните си тела. Тук мога да спомена, че много хора ходят на йога за да подобрят здравословното си състояние и се сещат да отидат в залата, когато имат някаква болежка или неразположение, истината е, че йога не е за болни хора. Да, тя ще помогне да подобрите състоянието си, но това е просто необходимата почва за работата, която предстои. Йога не свършва с оздравяването, защото тя не е лечение. Тя е Изцеление, а това включва работа върху цялото, не само върху тялото.

Пътят на любовта към себе си

Любовта към себе си е фундаментът, от който израства личността. Ако трябва да посоча един единствен критерий за психично здраве, то това би бил степента, в която обичаме себе си.
В какво се изразява тази любов?
Да обичаш себе си е да живееш спрямо истинската си природа.
Да обичаш себе си означава да осъзнаеш, че най-важният човек в твоя живот си ТИ.
Да обичаш себе си означава ти да си си най-добрият приятел, който винаги мисли най-доброто за теб и винаги ще те подкрепи. Това е да не се осъждаш, да приемаш, че не винаги реагираш по правилния начин, че не винаги знаеш всичко, че понякога си гневен и тъжен и това е ок, защото това е част от човешката природа.
Когато обичаш себе си ти нямаш нужда някой да определя твоята идентичност.
Ако се сблъскаш с чуждото неодобрение не се чувстваш отхвърлен - разбираш, че това просто е нечие мнение.
Когато заявяваш себе си и собствените си нужди не чувстваш вина, нито пък се чувстваш отговорен за чувствата на другите.
Голяма част от горепосочените неща са трудни за нас. Възможно е когато се опитаме да ги постигнем да изпитаме силна тревожност.
Защо се получава така?
При различните хора любовта към себе си се проявява в различна степен. Колкото по-травматични са преживяванията в детството на даден човек, толкова по-слаба е любовта му към самия себе си. Когато в детството е имало много болка и отхвърляне, детето развива фалшив аз, за да се справи с тези неблагоприятни условия. Този фалшив аз е проява на защитна реакция с цел по-лесно адаптиране към средата. Например - ще се обезлича, ще потисна своите нужди, ще се притъпя емоционално, ще съм незабележим, ще се дистанцирам от другите - така няма да съм отхвърлен. В резултат, ние се изместваме от нашата истинска същност и заживяваме във фалшивия аз. В този аз има нещо призрачно, нещо приличащо на фантом, защото е изтъкан от нелюбов. Неговото съдържание е болка, страх, вина и гняв. Постепенно ние се идентифицираме напълно с него и смятаме, че това е нашия истински аз.
Колкото по-силна е идентификацията с фалшивия аз, толкова по-трудна е любовта към себе си. Такъв човек се нуждае от огромна подкрепа, за да открие и повярва в своя истински аз.
Първата стъпка е човек да признае болката на фалшивия аз в подкрепяща и безопасна среда. Той има нужда от някой, който да го отразява неосъждащо и да му покаже отношението на любов, защото той самият не знае какво е това.
Когато човек се зареди с такава подкрепа, той има нужда да развие способността сам да си дава любов. Тук започва един нелек процес на изграждане на нови навици, нови невронни връзки и модели.
Тук идва място на втората стъпка и смелостта да останем с болката - да не бягаме от нея, да не я потискаме, избутваме, разсейваме, а да я погледнем в очите и да я прегърнем. Когато останем с болката с неосъждане и любяща осъзнатост имаме шанс да усетим, че ние и болката не сме едно и също, че отвъд болката има нещо повече, едно присъствие, едно невинно сърце, една чиста същност. Когато спрем да се идентифицираме с болката, у нас бликва поток от свежа енергия.
Третата стъпка е да вземем решение да спрем войната. Обвинения, самоосъждане, себекритика, вина, гняв към себе си и самонаказания, всичко това съставлява нашата война. Така ние несъзнателно потвърждаваме реалността на бойното поле на нашето детство и на нашия фалшив аз.
Да вземем решение да преминем от страната на „срещу себе си” на страната „със себе си” е голяма крачка.
След като сме спрели себеосъждането, следващата ни стъпка е да започнем практикуването на положително отношение към самия себе си. Това означава развиване на съзнателен фокус върху всичко ценно, красиво и позитивно в нас. Целта е да утвърдим самите себе си като уникални и безценни същества, заслужаващи любов и пълноценен живот.
Едва след като сме се свързали с любовта към себе, ние сме в състояние да се вгледаме в своите слаби страни и да работим върху тях с много повече разбиране и любов.
Да развием любовта в себе си – това е един дълъг процес и за да вървим по него ни е нужна както смелост, така и нежност., В този процес ние се помиряваме с миналото, осъзнаваме фалшивите убеждения с които сме израснали, пускаме фалшивия си аз, отваряме се за ново учене и преживяване и в крайна сметка се отваряме за самия живот.

снимка и текст: Полина Иванова
Психолог

Четирите качества на съзнанието

Преди повече от хиляда години, гръцкият лекар Хипократ определя четири типа темперамент - флегматичен, холеричен, меланхоличен и сангвиничен. Тези 4 темперамента съответстват на четирите елемента в астрологията, съответно – земя, огън, вода и въздух.
По-късно швейцарския психолог Карл Юнг разграничава четири качества/функции на съзнанието посредством, които човек преживява и възприема света. Те са следните:

- Физически сетива
- Интуиция
- Емоции
- Мислене

Нашето съзнание/характер/темперамент/светоусещане е комбинация от тези четири качества, разпределни в различни количества. Ние обикновено си служим с най-силното си качество, това което е най-изявено у нас и доминира над всички останали. То обагря възприятията ни за света и ни кара да взаимодействаме с другите и света по специфичен начин. Това е нашата доминантна функция посредством, която оперираме в света. Второто качество, с което си служим е помощно качество, което допълва първото. Третото и четвъртото са по-слабо представени в нас, като последното е силно недоразвито и дреме в нашата сянка. Това е нашата малфункция, нещо което ни е трудно да използваме. То е нещо противоположно на нашата доминантна функция и на нас ни е трудно да го асимилираме, не го харесваме или го отричаме. Същевременно несъзнателно ни привличат хора, в които точно това качество е силно изразено, за да можем да се балансираме. Според Юнг задачата на нашето психологическо и духовно израстване е да развием това слабо качество доколкото ни е възможно и по-този начин да обединим в себе си противоположностите и да постигнем цялостната личност. Макар че колкото и да работим върху слабото ни качество, то никога не може да стане толкова силно, колкото е това, което е доминантно в нас по природа, ние не трябва да спираме да развиваме малоценната си функция.
Ето какви са характеристиките на различните качества/функции:- Физически сетива /еквивалент на тялото, елемент земя/:
За някои хора най-присъщо е да възприемат света посредством петте сетива. Това са земния тип хора на практическата реалност и на настоящето. Такива хора са склонни да интерпретират света според физическите си възприятия. Те са ориентирани към фактите, доверяват се на информация от практическата реалност и обръщат внимание на детайла. Те са насочени към конкретното, практичното, реалното и традиционното, това, което може да се пипне. Тяхната притвоположна и слабо развита функция е интуицията. Психологическите разстройства, на които са податливи са обсесивно-компулсивни поведения.
- Интуиция /еквивалент на духа, елемент огън/.
При тези хора първото възприемане на света и другите е интуитивно. Те са ориентирани към взаимовръзките между нещата и към това да видят цялата картина. Интересуват се от теории и от абстрактното. Те имат силно развито въображение, иновативни са и оригинални. Психологическите разстройства към които са податливи са хистеричните разстройства.
- Емоции – /еквивалент сърце, елемент вода/
Тези хора взаимодействат със света на първо място посредством емоциите и чувствата си. Те са ориентирани към човека и са състрадателни, емпатични, деликатни и приемащи. Те имат склонност да са субективни, тяхната малоценна функция е логиката. Този тип хора могат да страдат от депресия.
- Мислене –/еквивалент ум, елемент въздух/
Тези хора взаимодействат със света и другите чрез обективния анализ и интелекта. Те търсят рационалното и логиката, критични са и имат склонност да поставят нещата под съмнение. Противоположната им функция е емоцията. При дисбаланс, психологическите разстройства на които са податливи са шизоидните растройства.
Различните хора виждат света по различен начин взависимост от това коя е тяхната доминантна функция. В едно и също хората могат да видят коренно различни неща.
Ето един пример за това:
Да си представим, че всеки от горепосочените типове хора разглежда един и същ пейзаж, например поле в красива местност. Какво вижда всеки един от тях?
Човекът на физическите сетива ще забележи неща свързани с физическите параметри на земята, например какво е засято на нея или каква е почвата. Интуитивният тип човек пък изобщо няма да се вълнува от тези неща, а от духа на мястото, неговата атмосфера и неговата връзка с божественото. Емоционалният човек ще се разчувства и може да напише поема, а интелектуалният тип да анализира мястото, колко хектара е земята и т.н
Истината е че ние често пребиваваме в паралелни реалности, защото първичният фокус на съзнанието ни е върху различни планове на съществуването. Затова и често е толкова трудно да говорим на един и същ език. Колкото повече, обаче, опознаваме малоценната функция у нас, толкова повече ще разбираме световете на другите и в крайна сметка ще имаме по-пълно възприятие на реалността.

Полина Иванова
Психолог
Силният и слабият кон

Тези дни често си спомням думите на дзен учителя, Судзуки за слабия и силния кон. „Всеки иска да е на мястото на силния кон, казва той. Ако истински се стремиш към дзен, обаче, няма значение дали си силния или слабния кон. Всъщност най-слабият кон е най-ценният. Точно в неговите слабости вие ще намерите най-дълбоките устои. Тези, които са срещат с най-големите трудности, намират най-дълбокият смисъл. Понякога, най-слабият кон се оказва най-силният, а най-силният най-слабият.”
Това ми напомня и за думите на Исус: „Последните ще бъдат първи, а първите последни“
Много сходни са и нещата при хората, които преминават през пътя на психотерапията. Много често се получава така, че именно те, които привидно са най- слаби, се оказват най- силни.
Да разгледаме например какво се случва в едно дисфункционално семейство. Под дисфункционално семейство имам предвид всяко семейство, в което не се говори открито за проблемите, чувствата не се признават, а се потискат или отричат, семейната система се поддържа в едно ригидно и застинало състояние посредством упражняване на вина и контрол. Привидно тази система функционира добре /поради механизмите на отричане и контрол/. Често, обаче, някой от това семейство се превръща в „проблемният”. Това може да е проблемното дете - лошото/слабото/несправящото се дете, което не прави нищо както трябва. То може да има проблемно поведение в училище, впоследствие то може да страда от силна депресия, тревожно разстройство, зависимост към наркотици и т.н. Това дете се явява симптомът на болестта на цялата семейна система. Чрез действията си то отиграва проблемите в семейството, които другите се опитват да прикрият или отрекат.
Проблемното дете в семейството е всъщност най-честният член на семейството – за него е трудно да си затваря очите и да се прави, че всичко е наред, то усеща, че има нещо гнило в цялата семейна система и на него му е трудно да се преструва. Това прави страданието му особено силно, но именно тази му ‘слабост’- че не може да живее в лъжа е и най-голямата му сила. Проблемното дете е с най-големи шансове за оздравяване в сравнение с другите членове на семейството - то е първото /а често и единственото/, което търси терапия и е първото, което се възстановява от семейната болест. Другите членове на семейството обикновено са твърде заети да ‘оправят’ проблемното дете, което предоставя едно добро разсейване от собствените им вътрешни проблеми. В крайна сметка, става така, че "слабият" израства, а останалите не помръдват, застинали в своята неосъзнатост.
Затова когато чуя някой да се сравнява с "нормалните хора", да си мисли как „другите се справят, а аз не”, „другите са силни, а аз съм слаб” си спомням за силния и слабия кон. Това, което на повърхността изглежда като слабост, под повърхността е всъщност сила.
Нещата никога не са това, което изглежда на повърхността...

Полина Иванова
Психолог
Болестта на нашето съвремие

Изглежда усещането за самота и загубата на подкрепящи човешки взаимоотношения е болестта на нашето съвремие. Често човек се чувства така сякаш никой не го познава истински, никой истински не се интересува от това как той се чувства, никой не се опитва да види това, което стои под повърхността и социално приемливата маска.
Усещането, че си сам, че няма кой да те подкрепи, че хората се интересуват от материалното, но не и от душевното, стресът всеки да оцелява напъхан в някакъв калъп и схема, индустриализацията, технологиите и напрегната градска среда свалят енергията и нарушават психичния баланс. В обществото, в което живеем все повече се налага самостоятелното оцеляване и това постоянно усещане, че трябва да оцеляваш сам физически и психически ни прави още по-стресирани и затворени.
Болестта на нашето съвремие е липсата на връзка и принадлежност. Едва ли някога човекът е бил по-откъснат от всичко останало – от групата, от религията, от природата. Едва ли някога е бил по-откъснат от собствената си душа.
Тази липса на свързаност изправя човека пред две възможности – да бъде погълнат от нищото /да изпадне в депресия/ или да се идентифицира с външното /да бъде погълнат от егото/.
Преди 70 години Юнг казва, че психиката на съвременния човек се държи на косъм, понеже тя е толкова откъсната от символите и от трансперсоналния свят.
Кои са тези символи? Те са послания от надличностния план на живота. Те извират от един по-дълбок резервоар от знание. Юнг ги нарича архетипи, образи на колективното несъзнавано, заложени дълбоко в човешката психика.
Символният свят е светът на душата, без него човек се чувства откъснат от дълбоките си корени и става жертва на екзистенциално безпокойство.
Душата е хранилището на целия потенциал на човешкия род. Там е колективната мъдрост, инстинктите и дивото. В това измерение ние се докосваме до природата, до художественото, до образи и идеи, до сънища, въображение и творчество. Там са митовете, приказките, фолклора, религията.
“Упадъкът на традиционната религия”, казва Едвард Едингер „е пряко свързан с нарастването на психологическата дезориентация, усещането за безсмислие и отчуждение от живота. Хората са поставени в ситуация сами да търсят смисъл в живота. Проблемът за смисъла на живота е тясно свързан с въпроса за идентичността. Въпросът „Какъв е смисълът на моя живот?” е почти същия като въпроса „Кой съм аз?”. Адекватен отговор на този въпрос може да се получи само на вътрешно ниво. Но след упадъка на религията, ние нямаме нищо, което да регулира вътрешния свят. Западното общество подтиква индивида да търси смисъл във външния свят и в обектите. Дали целта е държавата, корпорацията, уредения финансов живот или придобиването на научно знание, все се касае за търсене на човешки смисъл там където той не може да бъде намерен.
Само света на символите може да удовлетвори нуждите на душата, но понеже хората са загубили символите, те не могат да излязат от баналността на ежедневието, от външното и формата”.
В историята на човечеството винаги е имало дадена религия, мит или фолклор, който да въплати надличностния, трансперсонален план на съществуването и с който да се свърже човешката душа, да се припознае и идентифицира.
Митът е целял да даде ценни указания на човека и да го преведе през различните етапи от неговия живот, от раждането през зрелостта та чак до смъртта. В съвременния свят, когато нито силата на мита е същата, нито на религията, човек е оставен сам на себе си да изгражда своята връзка с мистерията на живота.
Поради липсата на тази свързаност и принадлежност, времената, в които живеем са есктремни. От друга страна, фактът, че не можем да се осланяме на една традиционна религия, ни подтиква към много по-сериозна и отговорна вътрешна работа. Ние вече не можем да разчитаме на нещо отвън да ни конструира и да ни дава сигурност. В света в който живеем сега, в това крайно положение на нещата, в което външните категории са напълно изчерпани и опразнени от смисъл и съдържание, за да оцелеем психически, ние сме оставени с една –единствена опция и тя е да търсим в себе си.
Това е възможност за решителна крачка в развитието на съзнанието, тъй като всеки трябва да стане автор на своя собствен живот и да намери своя индивидуален път към собствената си душа.
В болестта е скрита възможност.

Полина Иванова
Психолог Варна
Усилието на любовта

Любовта – една необятна тема с безкрайно много дефиниции и имена. Един от начините, по които аз бих я определила е като духовно усилие. Харесвам думата усилие, защото е една от онези ключови думи, които ме връщат към Пътя и към моята лична работа със себе си.
Любовта е едно постоянно надмогване на себе си, едно непрестанно усилие да надскочиш егото си, понякога дори аспекти от собствената си природа. Тя е едно постоянно усилие да не се поддадеш на инерцията, комфорта, миналото, познатите модели, навика, убежденията, очакванията и представите.
Любовта е там, където надмогваме желанието си да избягаме, където оставаме въпреки страховете или подтика да се покрием със защитен слой и фини стратегии на отбрана, там където отказваме да се обидим или разсърдим.
Любовта е когато отслабим хватката на собствените си разбирания, подложим на съмнение правотата си и решим да разширим гледната си точка, за да видим чуждата.
Любовта е в това да излезем от собствената си крепост и да изминем пътя до другия, колкото и болезнено да е това понякога.
Има два израза на английски, които много харесвам - ‘to go out of your way’ и ‘to go the extra mile’. Да извървиш допълнителната миля – мисля, че това е една от характеристиките на любовта.
Полина Иванова
Психолог / Варна