Работата на психолога е деликатно изкуство. Човешката душа крие много тайни, пластове и наранявания уникални и неповторими за всеки човек.
Човекът е ранимо същество. Една от най-отчетливите характеристики на човека е неговата уязвимост. През детството до зрелостта човекът носи безброй следи от рани и болка.
Когато говорим за уязвимост неизбежно се връщаме към детството – малкото човече тогава е най-чувствително за заобикалящия го свят и с най-слаби ресурси да се защити, обясни или разбере другите и света. Детето много бързо и силно усеща онези послания от околния свят свързани с неодобрение, отхвърляне, изоставяне, нехаресване или всички онези послания на не-любов, които дълбоко смущават чистата му душа. Така в него се появяват болезнени преживявания /рани/, които то интерпретира и си обяснява по някакъв начин /убеждения/.
Впоследствие, човек заключва тези ранени части от душата си дълбоко в мазето на подсъзнанието си, за да ги скрие не само от другите, но и от самия себе си. Различните хора използват различни начини да държат мазето заключено, така че да не изплува болката, но най-честите сред тях са: перфекционизъм, контрол, свръхотговорност към другите, засилен сремеж към постижения или власт. Когато тези методи не сработят по някаква причина, налице са други начини да се справим с болката като алкохол, наракотици, храна, интернет, апатия и всякакви форми на разсейсване и притъпяване.
Трудността в лечението на раните е в това, че човекът ги държи заключени от самия себе си, защото те са ужасно болезнени и защото той не знае как да се справи с тях. Така болката не изплува на повърхността, но същевременно се засилва заради крайната и изолация, подобно на рана, която с времето все повече загноява.
Обикновено човек държи болезнените части от себе си отцепени, защото се страхува, че ако влезе във връзка с тях, те ще плъзнат като рак из цялото му тяло и ще го залеят. Тези страхове са съвсем основателни. Усещанията за болка, самота, тъга и изолация са едни от най-плащещите изживявания, които може да изпита човек и могат да бъдат много интензивни и обсебващи.
Как да излекуваме тогава раните?
За щастие вече сме отворени за мъдростта на Изтока, която е достигнала до един лечебен подход. Той се нарича Присъствие. Това присъствие е свързано с определен тип внимание без осъждане.
В психотерапията целта е клиентът, заедно с терапевта, да открие раната, да я допусне до себе си и да остане с нея като свидел с любящо присъствие. Да останеш с болката, да не я избутваш, разсейваш или потискаш звучи страшно, но не и ако и отдадеш цялото си внимание в настоящия момент, със състрадание и разбиране. Това е първата крачка към освобождението от болката и изцелението. Раните имат нужда да бъдат признати, чути и видяни.
В този процес е важно човек да се научи да влиза в контакт с болката като наблюдател, без да се идентифицира с нея. Ако вие успеете да се свържете с болката от позицията на вашата истинска същност, ще видите, че раните това не сте вие, а само един аспект от вас.
След като се отделите от болката и не се идентифицирате повече с нея, то тя вече няма да ви залива и вие ще можете да развиете взаимоотношение с нея. Тук е моментът да развиете един модел на задравословна връзка между вас и болката, която всъщност е нараненото дете във вас, като прекарвате време с него, за да разберете от какво има нужда и как най-добре да се погрижите за него.
Това, което вашето вътрешно дете има нужда да усети е че:
- Е важно за вас
- Не е виновно за нищо
- Няма от какво да се срамува и може да излезе от изолацията
- Повече няма да го изоставяте и ще му отделяте време и внимание
Колкото по-често се свързвате и давате любов на наранените части от вас, толкова повече доверие ще развият те и с времето ще се освободят от тежкия товар, който носят. Когато вътрешното дете е разтвоварено от вината, срама, тъгата, гнева или самотата, то възвръща оргиналните си качества на игривост, радост, искреност, доверие и креативност.

Полина Иванова
Психолог - Варна