СПОДЕЛЕНО ОТ МЕН
Егоизъм или любов към себе си – каква е разликата?
Напоследък много се говори за любовта към себе си, хората често казват неща от типа – „трябва да си малко егоист”, „мисли за себе си” си или пък говорят за ‘здравословен егоизъм.” Едно и също ли е обаче да си егоист и да обичаш себе си?
Егоизмът и любовта към себе си могат да изглеждат сходни и да си приличат на повърхността, но произлизат от различни източници.
Егоизмът е стремеж за задоволяване на егото и е последица от липсата на любов към себе си. Когато човек не цени себе си и дълбоко в себе си вярва, че е никой, че е малоценен или с ниска стойност, то тогава егото му нараства, за да компенсира това чувство и се настройва към получаване на все повече и повече неща отвъд. Егоизмът при такъв човек се проявява в това, че е той е толкова фокусиран върху избавянето си от чувството си за нищожноост, че е обсебен от това да получи максимално внимание, максимално признание, уважение, обич и т.н от околните, без да има желание /нито пък ресурс/ да разбере тях и техните чувства, нужди и възприятия. Такива хора се отличават с така наречения егоцентризъм – засилено чувство на гордост, очаквания всички да се съобразяват с тях и всичко да им се полага, незаинтересованост и липса на ангажимент към другия. Отстрани изглежда, че тези хора са с високо самочувствие и затова имат толкова високи претенции към другите и света, но всъщност ниската им себеоценка е правопропорционална на нуждата им другите и света да се отнасят с тях по специален начин. Когато човек има наистина добра самооценка, той я изразява тихо и с достойнство, а не шумно и арогантно, за да затвърди измисления образ на егото си.
Егоистът е човек, който страда от вътреша тревожност и се опитва всячески да я потуши чрез действия насочени към власт, престиж, трупане, обсебване, използване на другите, контрол или манипулации.
Възможно е също така, обаче, човек да прави точно обратното – да обгрижва прекомерно другите или да ги спасяява. На пръв поглед това прилича на алтруизъм, но в същността си е отново егоизъм, или друга проява на егото. Тук липсата на любов към себе си кара човек да се жертва за другите, за да се почувства значим, да получи признание или просто да се разсее от проблемите, които има със самия себе си.
С всичко казано до тук, нямам предвид, че човек не може и не трябва да има изисквания към околните или пък да проявява грижовност към тях. Въпросът е какви са мотивите му и дали въпросното поведение произлиза от егото /страховете, липсата/ или от любовта. Много често когато има нещо, което е прекомерно, то това е ценен индикатор, че е намесено егото. Когато един човек например е свръхчувствителен, свръхгрижовен, свръхработилив и т.н, то този момент на свръх идва от егото.
Какво се случва когато човек обича себе си?
Такъв човек вярва, че е ценен сам по себе си, че заслужава най-доброто и че е достоен за любов. Той избира да подкрепи на първо място себе си, но за разлика от егоиста, той го прави от позицията на пълнотата, а не липсата. Тоест той дава на себе се, не защото трябва да запълни нещо в себе си, а защото е щастлив със себе си. Да си щастлив със себе си предполага да си сключил мир със себе си и да си спрял вътрешната си война. Ето няколко характеристики на помиряването и любовта към себе си:
– Неосъждане - виждаш недостатъците и слабостите си, но подхождаш към тях със състрадание и разбиране.
Можеш да се свържеш с едно тихо и спокойно място в теб, някои го наричат сърце
Имаш желание да растеш, да се развививаш и обогатяваш, да надграждаш себе си и да се разширяваш.
Отделяш време за себе си и за нещата, които обичащ да правиш
Нагласата ти е да уважиш както себе си, така и другия
Не се въвличаш в неща, хора или ситуации, които те изчерпват
Благодарен си
Любовта към себе се изгражда цял живот. Рядкост е човек да е постигнал абсолютната любов към себе, както е и рядкост човек да изпитва тотална омраза към себе си. Повечето хора се движдат някъде между тези две крайности.
Снимка и текст:
Полина Иванова
Напоследък много се говори за любовта към себе си, хората често казват неща от типа – „трябва да си малко егоист”, „мисли за себе си” си или пък говорят за ‘здравословен егоизъм.” Едно и също ли е обаче да си егоист и да обичаш себе си?
Егоизмът и любовта към себе си могат да изглеждат сходни и да си приличат на повърхността, но произлизат от различни източници.
Егоизмът е стремеж за задоволяване на егото и е последица от липсата на любов към себе си. Когато човек не цени себе си и дълбоко в себе си вярва, че е никой, че е малоценен или с ниска стойност, то тогава егото му нараства, за да компенсира това чувство и се настройва към получаване на все повече и повече неща отвъд. Егоизмът при такъв човек се проявява в това, че е той е толкова фокусиран върху избавянето си от чувството си за нищожноост, че е обсебен от това да получи максимално внимание, максимално признание, уважение, обич и т.н от околните, без да има желание /нито пък ресурс/ да разбере тях и техните чувства, нужди и възприятия. Такива хора се отличават с така наречения егоцентризъм – засилено чувство на гордост, очаквания всички да се съобразяват с тях и всичко да им се полага, незаинтересованост и липса на ангажимент към другия. Отстрани изглежда, че тези хора са с високо самочувствие и затова имат толкова високи претенции към другите и света, но всъщност ниската им себеоценка е правопропорционална на нуждата им другите и света да се отнасят с тях по специален начин. Когато човек има наистина добра самооценка, той я изразява тихо и с достойнство, а не шумно и арогантно, за да затвърди измисления образ на егото си.
Егоистът е човек, който страда от вътреша тревожност и се опитва всячески да я потуши чрез действия насочени към власт, престиж, трупане, обсебване, използване на другите, контрол или манипулации.
Възможно е също така, обаче, човек да прави точно обратното – да обгрижва прекомерно другите или да ги спасяява. На пръв поглед това прилича на алтруизъм, но в същността си е отново егоизъм, или друга проява на егото. Тук липсата на любов към себе си кара човек да се жертва за другите, за да се почувства значим, да получи признание или просто да се разсее от проблемите, които има със самия себе си.
С всичко казано до тук, нямам предвид, че човек не може и не трябва да има изисквания към околните или пък да проявява грижовност към тях. Въпросът е какви са мотивите му и дали въпросното поведение произлиза от егото /страховете, липсата/ или от любовта. Много често когато има нещо, което е прекомерно, то това е ценен индикатор, че е намесено егото. Когато един човек например е свръхчувствителен, свръхгрижовен, свръхработилив и т.н, то този момент на свръх идва от егото.
Какво се случва когато човек обича себе си?
Такъв човек вярва, че е ценен сам по себе си, че заслужава най-доброто и че е достоен за любов. Той избира да подкрепи на първо място себе си, но за разлика от егоиста, той го прави от позицията на пълнотата, а не липсата. Тоест той дава на себе се, не защото трябва да запълни нещо в себе си, а защото е щастлив със себе си. Да си щастлив със себе си предполага да си сключил мир със себе си и да си спрял вътрешната си война. Ето няколко характеристики на помиряването и любовта към себе си:
– Неосъждане - виждаш недостатъците и слабостите си, но подхождаш към тях със състрадание и разбиране.
Можеш да се свържеш с едно тихо и спокойно място в теб, някои го наричат сърце
Имаш желание да растеш, да се развививаш и обогатяваш, да надграждаш себе си и да се разширяваш.
Отделяш време за себе си и за нещата, които обичащ да правиш
Нагласата ти е да уважиш както себе си, така и другия
Не се въвличаш в неща, хора или ситуации, които те изчерпват
Благодарен си
Любовта към себе се изгражда цял живот. Рядкост е човек да е постигнал абсолютната любов към себе, както е и рядкост човек да изпитва тотална омраза към себе си. Повечето хора се движдат някъде между тези две крайности.
Снимка и текст:
Полина Иванова
Психотерапия на егото – една различна переспектива
Егото – това е образът, който сме изградили за себе си и който представлява съвкупност от различни вярвания, стратегии, нагласи и поведение за оцеляване и справяне с реалността. Обичайно егото се възприема като лошия герой, който възпрепятства растежа ни, взаимоотношенията ни с околните и връзката ни с реалността. То ни отделя от другите и ни затваря в собствената ни черупка. Духовните традиции ни насърчават да се борим с него и да го унищожим, за да стигнем до любовта. Много хора, обаче, се убеждават, че тази стратегия не работи и дори, че борбата с егото още повече го подсилва.
Някои съвременни подходи в психотерапията предлагат една друга гледна точка за неговата роля, както и един съвсем различен подход към него. Ако погледнем по-отблизо егото ще видим, че то е нашата защитна броня, нещо като защитен филтър, за да могат другите и светът да не достигнат до това, което се случва под повърхността му и това, което то така ревностно пази. А кое е това нещо? Това, което егото държи под ключ на безопасно място е цялата болка, която човек е натрупал от момента на раждането си до настоящия момент в живота си. Тази емоционална болка включва всички травми, които сме преживели, всички случаи, когато сме били изоставяни, наранявани, отхвърляни и неодобрявани от другите, всички преживявания на тъга, самота и отчаяние, както и всички убеждения, които сме изградили за себе си и другите, вследствие на всички тези преживявания. Най-непоносимото преживяване за всеки човек е да влезе в контакт с тази емоционална болка, която е по-непоносима от физическата болка. Затова и егото действа като предпазен бушон, за да не се активира болката и да не настъпи късо съединние в цялата вътрешна система.
За да ни предпази то обикновено използва два типа поведение – превантивно и реактивно. Когато действието му е превантивно, то например, ни държи встрани от близки взаимоотношения , като ни убеждава, че сме си самодостатъчни или пък ни кара да не се задоволяваме с нищо по-малко от ‘перфектния партньор’ По този начин то ни предпазва от възможността другият да активира вътрешната ни болка. Във втория случай, действието му е реактивно. То се появява когато сме попаднали във връзка и другият е активирал вътрешната ни болка. Тогава то може да избухне в агресия или авто-агресия, за да потуши изригването на болката.
Макар, че действията на този защитиник може да са незрели, неефективни в дългосрочен план и дори деструктивни, когато човек няма достъп до любовта в себе си, то е единственото му средство за оцеляване. Човешката психика и физика е на първо място ориентирана към оцеляване и самосъхранение и егото може да бъде изключително изобретателно и да намира невероятни механизми, за да защити системата от срив.
Често например се случва в работата ми с даден клиент в момента в който се докоснем до някоя болезнена за него тема, да го заболи глава. Колкото повече доближаваме въпросната тема, толкова повече се засилва болката. Това е един много умен начин на егото /проявено като главоболие/ да ни отвлече от по-непоносимата болка и да ни забрани достъпа до нея.
В терапията, която практикувам, а именно вътрешно-фамилна терапия е много важно какъв ще е подходът към егото /съпротивите и защитите/. Вместо да го критикуваме, осъждаме или да се борим с него, ние му... благодарим. Ние оценяваме неуморния труд, който полага, за да ни предпази от нещо наистина ужасяващо. В горния случай с главоболието е важно човек да не се ядосва или бори с него, а да му благодари за грижовната намеса – главоболоието наистина се опитваше да предпази клиента от нещо непоносимо!
Когато егото усети от отсрещния приемане и разбиране за тежката задача, която изпълнява, то има склоността да се отпусне. Тук трябва да отбележа, че ако вътрешната болка е твърде голяма и силна, егото се нуждае от дълго време на любов и търпение. Много е важно в такива моменти да не се активира нашето собствено его, защото ако ние не сме се излекували от нашата вътрешна болка, егото на другия активира мигновенно нашето собствено его.
Ако ние, обаче останем в състояние на любов към егото, то ще ни даде зелена светлина и ще ни отвори вратата към болката. Крайната цел на психотерапията е да стигне до болката и да я излекува.
Снимка и текст:
Полина
Егото – това е образът, който сме изградили за себе си и който представлява съвкупност от различни вярвания, стратегии, нагласи и поведение за оцеляване и справяне с реалността. Обичайно егото се възприема като лошия герой, който възпрепятства растежа ни, взаимоотношенията ни с околните и връзката ни с реалността. То ни отделя от другите и ни затваря в собствената ни черупка. Духовните традиции ни насърчават да се борим с него и да го унищожим, за да стигнем до любовта. Много хора, обаче, се убеждават, че тази стратегия не работи и дори, че борбата с егото още повече го подсилва.
Някои съвременни подходи в психотерапията предлагат една друга гледна точка за неговата роля, както и един съвсем различен подход към него. Ако погледнем по-отблизо егото ще видим, че то е нашата защитна броня, нещо като защитен филтър, за да могат другите и светът да не достигнат до това, което се случва под повърхността му и това, което то така ревностно пази. А кое е това нещо? Това, което егото държи под ключ на безопасно място е цялата болка, която човек е натрупал от момента на раждането си до настоящия момент в живота си. Тази емоционална болка включва всички травми, които сме преживели, всички случаи, когато сме били изоставяни, наранявани, отхвърляни и неодобрявани от другите, всички преживявания на тъга, самота и отчаяние, както и всички убеждения, които сме изградили за себе си и другите, вследствие на всички тези преживявания. Най-непоносимото преживяване за всеки човек е да влезе в контакт с тази емоционална болка, която е по-непоносима от физическата болка. Затова и егото действа като предпазен бушон, за да не се активира болката и да не настъпи късо съединние в цялата вътрешна система.
За да ни предпази то обикновено използва два типа поведение – превантивно и реактивно. Когато действието му е превантивно, то например, ни държи встрани от близки взаимоотношения , като ни убеждава, че сме си самодостатъчни или пък ни кара да не се задоволяваме с нищо по-малко от ‘перфектния партньор’ По този начин то ни предпазва от възможността другият да активира вътрешната ни болка. Във втория случай, действието му е реактивно. То се появява когато сме попаднали във връзка и другият е активирал вътрешната ни болка. Тогава то може да избухне в агресия или авто-агресия, за да потуши изригването на болката.
Макар, че действията на този защитиник може да са незрели, неефективни в дългосрочен план и дори деструктивни, когато човек няма достъп до любовта в себе си, то е единственото му средство за оцеляване. Човешката психика и физика е на първо място ориентирана към оцеляване и самосъхранение и егото може да бъде изключително изобретателно и да намира невероятни механизми, за да защити системата от срив.
Често например се случва в работата ми с даден клиент в момента в който се докоснем до някоя болезнена за него тема, да го заболи глава. Колкото повече доближаваме въпросната тема, толкова повече се засилва болката. Това е един много умен начин на егото /проявено като главоболие/ да ни отвлече от по-непоносимата болка и да ни забрани достъпа до нея.
В терапията, която практикувам, а именно вътрешно-фамилна терапия е много важно какъв ще е подходът към егото /съпротивите и защитите/. Вместо да го критикуваме, осъждаме или да се борим с него, ние му... благодарим. Ние оценяваме неуморния труд, който полага, за да ни предпази от нещо наистина ужасяващо. В горния случай с главоболието е важно човек да не се ядосва или бори с него, а да му благодари за грижовната намеса – главоболоието наистина се опитваше да предпази клиента от нещо непоносимо!
Когато егото усети от отсрещния приемане и разбиране за тежката задача, която изпълнява, то има склоността да се отпусне. Тук трябва да отбележа, че ако вътрешната болка е твърде голяма и силна, егото се нуждае от дълго време на любов и търпение. Много е важно в такива моменти да не се активира нашето собствено его, защото ако ние не сме се излекували от нашата вътрешна болка, егото на другия активира мигновенно нашето собствено его.
Ако ние, обаче останем в състояние на любов към егото, то ще ни даде зелена светлина и ще ни отвори вратата към болката. Крайната цел на психотерапията е да стигне до болката и да я излекува.
Снимка и текст:
Полина
Болестта на нашето съвремие
Изглежда усещането за самота и загубата на подкрепящи човешки взаимоотношения е болестта на нашето съвремие. Често човек се чувства така сякаш никой не го познава истински, никой истински не се интересува от това как той се чувства, никой не се опитва да види това, което стои под повърхността и социално приемливата маска.
Усещането, че си сам, че няма кой да те подкрепи, че хората се интересуват от материалното, но не и от душевното, стресът всеки да оцелява напъхан в някакъв калъп и схема, индустриализацията, технологиите и напрегната градска среда свалят енергията и нарушават психичния баланс. В обществото, в което живеем все повече се налага самостоятелното оцеляване и това постоянно усещане, че трябва да оцеляваш сам физически и психически ни прави още по-стресирани и затворени.
Болестта на нашето съвремие е липсата на връзка и принадлежност. Едва ли някога човекът е бил по-откъснат от всичко останало – от групата, от религията, от природата. Едва ли някога е бил по-откъснат от собствената си душа.
Тази липса на свързаност изправя човека пред две възможности – да бъде погълнат от нищото /да изпадне в депресия/ или да се идентифицира с външното /да бъде погълнат от егото/.
Преди 70 години Юнг казва, че психиката на съвременния човек се държи на косъм, понеже тя е толкова откъсната от символите и от трансперсоналния свят.
Кои са тези символи? Те са послания от надличностния план на живота. Те извират от един по-дълбок резервоар от знание. Юнг ги нарича архетипи, образи на колективното несъзнавано, заложени дълбоко в човешката психика.
Символният свят е светът на душата, без него човек се чувства откъснат от дълбоките си корени и става жертва на екзистенциално безпокойство.
Душата е хранилището на целия потенциал на човешкия род. Там е колективната мъдрост, инстинктите и дивото. В това измерение ние се докосваме до природата, до художественото, до образи и идеи, до сънища, въображение и творчество. Там са митовете, приказките, фолклора, религията.
“Упадъкът на традиционната религия”, казва Едвард Едингер „е пряко свързан с нарастването на психологическата дезориентация, усещането за безсмислие и отчуждение от живота. Хората са поставени в ситуация сами да търсят смисъл в живота. Проблемът за смисъла на живота е тясно свързан с въпроса за идентичността. Въпросът „Какъв е смисълът на моя живот?” е почти същия като въпроса „Кой съм аз?”. Адекватен отговор на този въпрос може да се получи само на вътрешно ниво. Но след упадъка на религията, ние нямаме нищо, което да регулира вътрешния свят. Западното общество подтиква индивида да търси смисъл във външния свят и в обектите. Дали целта е държавата, корпорацията, уредения финансов живот или придобиването на научно знание, все се касае за търсене на човешки смисъл там където той не може да бъде намерен.
Само света на символите може да удовлетвори нуждите на душата, но понеже хората са загубили символите, те не могат да излязат от баналността на ежедневието, от външното и формата”.
В историята на човечеството винаги е имало дадена религия, мит или фолклор, който да въплати надличностния, трансперсонален план на съществуването и с който да се свърже човешката душа, да се припознае и идентифицира.
Митът е целял да даде ценни указания на човека и да го преведе през различните етапи от неговия живот, от раждането през зрелостта та чак до смъртта. В съвременния свят, когато нито силата на мита е същата, нито на религията, човек е оставен сам на себе си да изгражда своята връзка с мистерията на живота.
Поради липсата на тази свързаност и принадлежност, времената, в които живеем са есктремни. От друга страна, фактът, че не можем да се осланяме на една традиционна религия, ни подтиква към много по-сериозна и отговорна вътрешна работа. Ние вече не можем да разчитаме на нещо отвън да ни конструира и да ни дава сигурност. В света в който живеем сега, в това крайно положение на нещата, в което външните категории са напълно изчерпани и опразнени от смисъл и съдържание, за да оцелеем психически, ние сме оставени с една –единствена опция и тя е да търсим в себе си.
Това е възможност за решителна крачка в развитието на съзнанието, тъй като всеки трябва да стане автор на своя собствен живот и да намери своя индивидуален път към собствената си душа.
В болестта е скрита възможност.
Снимка и текст: Полина
Изглежда усещането за самота и загубата на подкрепящи човешки взаимоотношения е болестта на нашето съвремие. Често човек се чувства така сякаш никой не го познава истински, никой истински не се интересува от това как той се чувства, никой не се опитва да види това, което стои под повърхността и социално приемливата маска.
Усещането, че си сам, че няма кой да те подкрепи, че хората се интересуват от материалното, но не и от душевното, стресът всеки да оцелява напъхан в някакъв калъп и схема, индустриализацията, технологиите и напрегната градска среда свалят енергията и нарушават психичния баланс. В обществото, в което живеем все повече се налага самостоятелното оцеляване и това постоянно усещане, че трябва да оцеляваш сам физически и психически ни прави още по-стресирани и затворени.
Болестта на нашето съвремие е липсата на връзка и принадлежност. Едва ли някога човекът е бил по-откъснат от всичко останало – от групата, от религията, от природата. Едва ли някога е бил по-откъснат от собствената си душа.
Тази липса на свързаност изправя човека пред две възможности – да бъде погълнат от нищото /да изпадне в депресия/ или да се идентифицира с външното /да бъде погълнат от егото/.
Преди 70 години Юнг казва, че психиката на съвременния човек се държи на косъм, понеже тя е толкова откъсната от символите и от трансперсоналния свят.
Кои са тези символи? Те са послания от надличностния план на живота. Те извират от един по-дълбок резервоар от знание. Юнг ги нарича архетипи, образи на колективното несъзнавано, заложени дълбоко в човешката психика.
Символният свят е светът на душата, без него човек се чувства откъснат от дълбоките си корени и става жертва на екзистенциално безпокойство.
Душата е хранилището на целия потенциал на човешкия род. Там е колективната мъдрост, инстинктите и дивото. В това измерение ние се докосваме до природата, до художественото, до образи и идеи, до сънища, въображение и творчество. Там са митовете, приказките, фолклора, религията.
“Упадъкът на традиционната религия”, казва Едвард Едингер „е пряко свързан с нарастването на психологическата дезориентация, усещането за безсмислие и отчуждение от живота. Хората са поставени в ситуация сами да търсят смисъл в живота. Проблемът за смисъла на живота е тясно свързан с въпроса за идентичността. Въпросът „Какъв е смисълът на моя живот?” е почти същия като въпроса „Кой съм аз?”. Адекватен отговор на този въпрос може да се получи само на вътрешно ниво. Но след упадъка на религията, ние нямаме нищо, което да регулира вътрешния свят. Западното общество подтиква индивида да търси смисъл във външния свят и в обектите. Дали целта е държавата, корпорацията, уредения финансов живот или придобиването на научно знание, все се касае за търсене на човешки смисъл там където той не може да бъде намерен.
Само света на символите може да удовлетвори нуждите на душата, но понеже хората са загубили символите, те не могат да излязат от баналността на ежедневието, от външното и формата”.
В историята на човечеството винаги е имало дадена религия, мит или фолклор, който да въплати надличностния, трансперсонален план на съществуването и с който да се свърже човешката душа, да се припознае и идентифицира.
Митът е целял да даде ценни указания на човека и да го преведе през различните етапи от неговия живот, от раждането през зрелостта та чак до смъртта. В съвременния свят, когато нито силата на мита е същата, нито на религията, човек е оставен сам на себе си да изгражда своята връзка с мистерията на живота.
Поради липсата на тази свързаност и принадлежност, времената, в които живеем са есктремни. От друга страна, фактът, че не можем да се осланяме на една традиционна религия, ни подтиква към много по-сериозна и отговорна вътрешна работа. Ние вече не можем да разчитаме на нещо отвън да ни конструира и да ни дава сигурност. В света в който живеем сега, в това крайно положение на нещата, в което външните категории са напълно изчерпани и опразнени от смисъл и съдържание, за да оцелеем психически, ние сме оставени с една –единствена опция и тя е да търсим в себе си.
Това е възможност за решителна крачка в развитието на съзнанието, тъй като всеки трябва да стане автор на своя собствен живот и да намери своя индивидуален път към собствената си душа.
В болестта е скрита възможност.
Снимка и текст: Полина
Зависимости: къде да потърсим помощ във Варна?
Проблемът със зависимостите става все по-сериозен в нашето общество и истината е че дори не осъзнаваме колосалния размер на разпространението на тази болест. Зависимостта може да бъде към алкохол и наркотици, но също и към храна, секс, хазарт, електронни игри. За зависимост говорим когато възникне загуба на контрол върху приема на вещества или пък към дадено действие, както и повишен толеранс – нужда от все по-големи количества.
Зависимостта е грандиозен обществен проблем, често неглижиран, а и в известен смисъл поощряван. Няма да се спирам на обществения аспект, а по-скоро на факта, че той е и семеен проблем.
Зависимият човек в едно семейство е крайният и видим симптом на болестта на цялото семейство. Затова лечението следва да бъде не само на зависимия, а на всички членове на семейството.
За зависимите и техните близки пътят е нелек. Всяко душевно лечение е свързано с признаване на болезнени реалности, на болезнени емоции, тайни и травми. То е свързано с много усилия, борба и упорство да се извърви пътя на възстановяването. Зависимостите са сложно и комплексно състояние и лечението им е комплексно. Не е възможно да се случи просто с усилие на волята, нито пък е възможно човек да се справи сам, така както човек не може да се излекува сам от всяко друго заболяване като диабет или рак например. Най-важната и първа стъпка е приемането на заболяването, което само по себе си е сложен процес и преминава през етапите на отричане, гняв, пазарене, депресия и накрая приемане на болестта. Чак в тази последна фаза, зависимият е напълно наясно с реалната ситуация и е готов да се лекува.
Добрата новина е че лечението е възможно когато човек потърси помощ.
Ето къде във Варна може да се обърнете за помощ:
- Анонимни алкохолици и Анонимни наркозависими – събират се в сградата на Католическата църква на ул. Преслав и ул. Княз Борис. Работи се по програмата „12 стъпки”. На същото място и по същата програма работи и група за лечение на близки на зависими - Ал-Анон.
- Дневния център към Терапията. Комбинира различни психотерапевтични подходи, медикаменти и работа в група.
- Клиника Ренесанс – кв. Траката. Съчетава медикаменти с психотерапия.
- Психолози във Варна, които има опит в работата със зависими – Емилия Бойчева, Милена Петрова, Кичка Бисерова.
Често първата крачка в лечението се състои в детокс /във Варна това може да се случи в наркологично отделение в Терапията/, след което следва най-важната част – психологическата работа. При зависимостите най-добър резултат дава работата в група, но индивидуалната психологическа помощ също би могла да бъде много ценна.
От всички психологически затруднения, пътят на зависимостите е най-трънлив и най-болезнен. Ако погледнем от духовна переспектива, ще видим че там именно е ада. Но има един скрит дар на зависимостите и той се нарича духовното пробуждане.
Текст и снимка:
Полина
Проблемът със зависимостите става все по-сериозен в нашето общество и истината е че дори не осъзнаваме колосалния размер на разпространението на тази болест. Зависимостта може да бъде към алкохол и наркотици, но също и към храна, секс, хазарт, електронни игри. За зависимост говорим когато възникне загуба на контрол върху приема на вещества или пък към дадено действие, както и повишен толеранс – нужда от все по-големи количества.
Зависимостта е грандиозен обществен проблем, често неглижиран, а и в известен смисъл поощряван. Няма да се спирам на обществения аспект, а по-скоро на факта, че той е и семеен проблем.
Зависимият човек в едно семейство е крайният и видим симптом на болестта на цялото семейство. Затова лечението следва да бъде не само на зависимия, а на всички членове на семейството.
За зависимите и техните близки пътят е нелек. Всяко душевно лечение е свързано с признаване на болезнени реалности, на болезнени емоции, тайни и травми. То е свързано с много усилия, борба и упорство да се извърви пътя на възстановяването. Зависимостите са сложно и комплексно състояние и лечението им е комплексно. Не е възможно да се случи просто с усилие на волята, нито пък е възможно човек да се справи сам, така както човек не може да се излекува сам от всяко друго заболяване като диабет или рак например. Най-важната и първа стъпка е приемането на заболяването, което само по себе си е сложен процес и преминава през етапите на отричане, гняв, пазарене, депресия и накрая приемане на болестта. Чак в тази последна фаза, зависимият е напълно наясно с реалната ситуация и е готов да се лекува.
Добрата новина е че лечението е възможно когато човек потърси помощ.
Ето къде във Варна може да се обърнете за помощ:
- Анонимни алкохолици и Анонимни наркозависими – събират се в сградата на Католическата църква на ул. Преслав и ул. Княз Борис. Работи се по програмата „12 стъпки”. На същото място и по същата програма работи и група за лечение на близки на зависими - Ал-Анон.
- Дневния център към Терапията. Комбинира различни психотерапевтични подходи, медикаменти и работа в група.
- Клиника Ренесанс – кв. Траката. Съчетава медикаменти с психотерапия.
- Психолози във Варна, които има опит в работата със зависими – Емилия Бойчева, Милена Петрова, Кичка Бисерова.
Често първата крачка в лечението се състои в детокс /във Варна това може да се случи в наркологично отделение в Терапията/, след което следва най-важната част – психологическата работа. При зависимостите най-добър резултат дава работата в група, но индивидуалната психологическа помощ също би могла да бъде много ценна.
От всички психологически затруднения, пътят на зависимостите е най-трънлив и най-болезнен. Ако погледнем от духовна переспектива, ще видим че там именно е ада. Но има един скрит дар на зависимостите и той се нарича духовното пробуждане.
Текст и снимка:
Полина
Пътуването на Героя
Все още в нашето общество битува убеждението, че тези, които посещават психолог ако не са луди, то са на границата с лудостта. При всички случай не са нормални. Опитът ми показва, че психологическа помощ търсят високо интелигентни хора с многопластова душевност. Не спира да ме изумява тяхната дълбочина, тяхната разнообразна вътрешна палитра от цветове. Често именно тази многопластова душевност съчетана с богата емоционална гама ги прави трудно адаптивни в едно тясно общество. Трудността при тях е че не могат да се впишат в коловоза.
Опитът им да се впишат, да са фалшиви и неавтентични, да правят това, което се очаква от тях ги прави невротични. Опитът им да потиснат своята чувствителност и да бъдат нормални ги прави нещастни. Те притежават дълбоки усещания, истински ценности и високи идеали. Често колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-невротичен е той. Той не може да бъде напъхан в калъп, в схема, той отказва да бъде робот, носещ се по течението, водейки предначертан монотен живот в един крайно материален свят. И все пак реалността е такава каквато е, тя няма да се промени, за да отговори на дълбоката емоционалност и високи идеали на съответния човек. Нито пък човекът може да стане това, което изисква реалността от него. Как да се разреши този болезнен конфликт, тази невъзможна ситуация, този Хамлетовски въпрос?
Тази ситуция може да се разреши само на вътрешно ниво и тук на помощ идват думи като алхимия, трансформация и вътрешно пътуване. Джоузеф Кембъл, един изключителен изследовател на митологията, е успял да види един повтарящ се мотив в приказките и митовете, който той определя като пътешествието на героя. Този мотив има своя аналог и в психологическото развитие. Пътешествието на героя е всъщност неговото странстващо и търсещо Аз. Пътуването е една история за Аза, който се отделя от майката, напуска групата, разрушава собствените си предели, конструира се наново в болезнен път от изпитания и в крайна сметка се интегрира отново към групата.
Първата фаза от това пътешествие е именно гореспоменатият вътрешен конфликт – между обикновения, земен свят навън и вътрешния, индивидуален свят. Героят може да се чувства отегчен от този монотонен и сив свят, зациклил и блокирал, или пък потиснат и неудовлетворен. Този конфликт поражда вътрешен дистрес, който на психологичен език може да бъде обозначен с думата ‘невроза’. Нещата се усложняват от това, че въпреки, че героят пребивава в една ситуация, която не харесва, тя се превръща в зоната му на комфорт поради собствените му страхове и неумения да я надскочи. И така, неудовлетворен, изпълнен със съмнения и обезверен, той стои и чака.
Когато тази ситуация стане толкова нетърпима вътрешно /появяват се остри физически симптоми например/ или пък се случи някакво нещастие на външен план /в приказките царството е опустошено от война например/, героят се чувства заставен да предприеме някакви действия. С други думи, той е призован към пътуване, към промяна. Това е моментът, в който той трябва да скочи, да се гмурне в новото, непознатото, да излезе от „зоната си на комфорт“ и да поеме ангажимент и лична отговорност за своя живот.
Тук се активирят страховете от неизвестното и от промяната, могат да се намесят чувства на дълг и вина, които да осуетят пътешествието. Героят може да откаже призива и да затъне още повече в своята невроза.
Ако, обаче героят избере да се изправи срещу страховете, то тогава се появява помощник, който му дава ценни указания. В приказките това е вълшебната фея, кръстницата, мъдрия старец, които дават на героя съвет или някакъв вълшебен предмет, който да му помага. Те насърчават нерешителния герой да се впусне в приключението. В психотерапията, психологът, дава подкрепа и насоки по пътя към несъзнаваното.
Със следващата фаза започва истинското приключение. Тя се нарича ‘пристъпване на прага’. Напускайки познатата реалност и сценарии, героят навлиза в една непозната сфера. Това е сферата на несъзнаваното, в които са неговите страхове, болезнени емоции, рани, блокажи, убеждения и съпротиви. Тук той е тестван за неговата смелост и решимост, мотивация и постоянство, изясняват се неговите помощници /силни страни/ и врагове /слаби страни/ в една специална зона от несъзнаваното /В приказките неслучайно героят слиза в подземния свят/. Героят и неговите помощници се подгодвят за най-голямото предизвикателство.
Когато вече е готов, някъде по средата на пътя, героят навлиза в един кулминационен момент, в който той трябва да се срещне със смъртта или с най-големия си страх. От тази смърт се ражда новия живот. В приказките това е срещата с дракона, който е всъщност метафора за Егото. Това са вътрешните демони – съмнения, страхове, рационализиране, проекции, привързаност. Героят достига най-тъмната фаза на своето пътуване. В психологически контекст тук е разпадът на егото в очакване на новия Аз.
Открил своите свръхестествени сили и „победил дракона", Героят получава наградата, за която е дошъл. Героят се сдобива със съкровище от срещата си със смъртта или най-големия си страх.
В края на историята, героят героят преживява последно тежко изпитание. Той е пречистен от последна жертва, още един момент на умиране и прераждане, но на по-високо, завършено ниво. Благодарение на действията на героя, полярностите, които са създали конфликта в началото биват разрешени.
Героят се завръща вкъщи, носейки съкровището, което има силата да трансформира света по начина, по който героят е бил променен. Героят се връща към обичайната си активност, но той вече не е същият, а е възобновен и обогатен с ново знание, нови умения, дълбоки прозрения и осъзнавания. Завръща се в ново качество – по-цялостен и по-осъзнат за своята ситуация и за себе си. Той е успял да разреши в себе вътрешния конфликт на опозициите, дилемата ‘или-или’, черно-бялото си мислене.
Така, обикновеният свят, към който героят се е противил в началото, се преживява по нов начин, защото героят е успял да интегрира и разбере себе си, да превъзмогне собствените си слабости, които той преди е проектирал в света. Вече не му е тясно, защото е разширил възприятата си, променил е виждането си за обикновено и необикновено, успява да види свещеното в обикновеното. Изправил се е срещу желанието си светът да бъде по определен начин, налагайки своите възприятия и контрол. Той е намерил най-важното - съкровището или своята същност и начина, по който да я изяви в света.
снимка и текст: Полина Иванова
Все още в нашето общество битува убеждението, че тези, които посещават психолог ако не са луди, то са на границата с лудостта. При всички случай не са нормални. Опитът ми показва, че психологическа помощ търсят високо интелигентни хора с многопластова душевност. Не спира да ме изумява тяхната дълбочина, тяхната разнообразна вътрешна палитра от цветове. Често именно тази многопластова душевност съчетана с богата емоционална гама ги прави трудно адаптивни в едно тясно общество. Трудността при тях е че не могат да се впишат в коловоза.
Опитът им да се впишат, да са фалшиви и неавтентични, да правят това, което се очаква от тях ги прави невротични. Опитът им да потиснат своята чувствителност и да бъдат нормални ги прави нещастни. Те притежават дълбоки усещания, истински ценности и високи идеали. Често колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-невротичен е той. Той не може да бъде напъхан в калъп, в схема, той отказва да бъде робот, носещ се по течението, водейки предначертан монотен живот в един крайно материален свят. И все пак реалността е такава каквато е, тя няма да се промени, за да отговори на дълбоката емоционалност и високи идеали на съответния човек. Нито пък човекът може да стане това, което изисква реалността от него. Как да се разреши този болезнен конфликт, тази невъзможна ситуация, този Хамлетовски въпрос?
Тази ситуция може да се разреши само на вътрешно ниво и тук на помощ идват думи като алхимия, трансформация и вътрешно пътуване. Джоузеф Кембъл, един изключителен изследовател на митологията, е успял да види един повтарящ се мотив в приказките и митовете, който той определя като пътешествието на героя. Този мотив има своя аналог и в психологическото развитие. Пътешествието на героя е всъщност неговото странстващо и търсещо Аз. Пътуването е една история за Аза, който се отделя от майката, напуска групата, разрушава собствените си предели, конструира се наново в болезнен път от изпитания и в крайна сметка се интегрира отново към групата.
Първата фаза от това пътешествие е именно гореспоменатият вътрешен конфликт – между обикновения, земен свят навън и вътрешния, индивидуален свят. Героят може да се чувства отегчен от този монотонен и сив свят, зациклил и блокирал, или пък потиснат и неудовлетворен. Този конфликт поражда вътрешен дистрес, който на психологичен език може да бъде обозначен с думата ‘невроза’. Нещата се усложняват от това, че въпреки, че героят пребивава в една ситуация, която не харесва, тя се превръща в зоната му на комфорт поради собствените му страхове и неумения да я надскочи. И така, неудовлетворен, изпълнен със съмнения и обезверен, той стои и чака.
Когато тази ситуация стане толкова нетърпима вътрешно /появяват се остри физически симптоми например/ или пък се случи някакво нещастие на външен план /в приказките царството е опустошено от война например/, героят се чувства заставен да предприеме някакви действия. С други думи, той е призован към пътуване, към промяна. Това е моментът, в който той трябва да скочи, да се гмурне в новото, непознатото, да излезе от „зоната си на комфорт“ и да поеме ангажимент и лична отговорност за своя живот.
Тук се активирят страховете от неизвестното и от промяната, могат да се намесят чувства на дълг и вина, които да осуетят пътешествието. Героят може да откаже призива и да затъне още повече в своята невроза.
Ако, обаче героят избере да се изправи срещу страховете, то тогава се появява помощник, който му дава ценни указания. В приказките това е вълшебната фея, кръстницата, мъдрия старец, които дават на героя съвет или някакъв вълшебен предмет, който да му помага. Те насърчават нерешителния герой да се впусне в приключението. В психотерапията, психологът, дава подкрепа и насоки по пътя към несъзнаваното.
Със следващата фаза започва истинското приключение. Тя се нарича ‘пристъпване на прага’. Напускайки познатата реалност и сценарии, героят навлиза в една непозната сфера. Това е сферата на несъзнаваното, в които са неговите страхове, болезнени емоции, рани, блокажи, убеждения и съпротиви. Тук той е тестван за неговата смелост и решимост, мотивация и постоянство, изясняват се неговите помощници /силни страни/ и врагове /слаби страни/ в една специална зона от несъзнаваното /В приказките неслучайно героят слиза в подземния свят/. Героят и неговите помощници се подгодвят за най-голямото предизвикателство.
Когато вече е готов, някъде по средата на пътя, героят навлиза в един кулминационен момент, в който той трябва да се срещне със смъртта или с най-големия си страх. От тази смърт се ражда новия живот. В приказките това е срещата с дракона, който е всъщност метафора за Егото. Това са вътрешните демони – съмнения, страхове, рационализиране, проекции, привързаност. Героят достига най-тъмната фаза на своето пътуване. В психологически контекст тук е разпадът на егото в очакване на новия Аз.
Открил своите свръхестествени сили и „победил дракона", Героят получава наградата, за която е дошъл. Героят се сдобива със съкровище от срещата си със смъртта или най-големия си страх.
В края на историята, героят героят преживява последно тежко изпитание. Той е пречистен от последна жертва, още един момент на умиране и прераждане, но на по-високо, завършено ниво. Благодарение на действията на героя, полярностите, които са създали конфликта в началото биват разрешени.
Героят се завръща вкъщи, носейки съкровището, което има силата да трансформира света по начина, по който героят е бил променен. Героят се връща към обичайната си активност, но той вече не е същият, а е възобновен и обогатен с ново знание, нови умения, дълбоки прозрения и осъзнавания. Завръща се в ново качество – по-цялостен и по-осъзнат за своята ситуация и за себе си. Той е успял да разреши в себе вътрешния конфликт на опозициите, дилемата ‘или-или’, черно-бялото си мислене.
Така, обикновеният свят, към който героят се е противил в началото, се преживява по нов начин, защото героят е успял да интегрира и разбере себе си, да превъзмогне собствените си слабости, които той преди е проектирал в света. Вече не му е тясно, защото е разширил възприятата си, променил е виждането си за обикновено и необикновено, успява да види свещеното в обикновеното. Изправил се е срещу желанието си светът да бъде по определен начин, налагайки своите възприятия и контрол. Той е намерил най-важното - съкровището или своята същност и начина, по който да я изяви в света.
снимка и текст: Полина Иванова
Силният и слабият кон
Тези дни често си спомням думите на дзен учителя, Судзуки за слабия и силния кон. „Всеки иска да е на мястото на силния кон, казва той. Ако истински се стремиш към дзен, обаче, няма значение дали си силния или слабния кон. Всъщност най-слабият кон е най-ценният. Точно в неговите слабости вие ще намерите най-дълбоките устои. Тези, които са срещат с най-големите трудности, намират най-дълбокият смисъл. Понякога, най-слабият кон се оказва най-силният, а най-силният най-слабият.”
Това ми напомня и за думите на Исус: „Последните ще бъдат първи, а първите последни“
Много сходни са и нещата при хората, които преминават през пътя на психотерапията. Много често се получава така, че именно те, които привидно са най- слаби, се оказват най- силни.
Да разгледаме например какво се случва в едно дисфункционално семейство. Под дисфункционално семейство имам предвид всяко семейство, в което не се говори открито за проблемите, чувствата не се признават, а се потискат или отричат, семейната система се поддържа в едно ригидно и застинало състояние посредством упражняване на вина и контрол. Привидно тази система функционира добре /поради механизмите на отричане и контрол/. Често, обаче, някой от това семейство се превръща в „проблемният”. Това може да е проблемното дете - лошото/слабото/несправящото се дете, което не прави нищо както трябва. То може да има проблемно поведение в училище, впоследствие то може да страда от силна депресия, тревожно разстройство, зависимост към наркотици и т.н. Това дете се явява симптомът на болестта на цялата семейна система. Чрез действията си то отиграва проблемите в семейството, които другите се опитват да прикрият или отрекат.
Проблемното дете в семейството е всъщност най-честният член на семейството – за него е трудно да си затваря очите и да се прави, че всичко е наред, то усеща, че има нещо гнило в цялата семейна система и на него му е трудно да се преструва. Това прави страданието му особено силно, но именно тази му ‘слабост’- че не може да живее в лъжа е и най-голямата му сила. Проблемното дете е с най-големи шансове за оздравяване в сравнение с другите членове на семейството - то е първото /а често и единственото/, което търси терапия и е първото, което се възстановява от семейната болест. Другите членове на семейството обикновено са твърде заети да ‘оправят’ проблемното дете, което предоставя едно добро разсейване от собствените им вътрешни проблеми. В крайна сметка, става така, че "слабият" израства, а останалите не помръдват, застинали в своята неосъзнатост.
Затова когато чуя някой да се сравнява с "нормалните хора", да си мисли как „другите се справят, а аз не”, „другите са силни, а аз съм слаб” си спомням за силния и слабия кон. Това, което на повърхността изглежда като слабост, под повърхността е всъщност сила.
Нещата никога не са това, което изглежда на повърхността...
Снимка и текст
Полина Иванова
Психолог
Тези дни често си спомням думите на дзен учителя, Судзуки за слабия и силния кон. „Всеки иска да е на мястото на силния кон, казва той. Ако истински се стремиш към дзен, обаче, няма значение дали си силния или слабния кон. Всъщност най-слабият кон е най-ценният. Точно в неговите слабости вие ще намерите най-дълбоките устои. Тези, които са срещат с най-големите трудности, намират най-дълбокият смисъл. Понякога, най-слабият кон се оказва най-силният, а най-силният най-слабият.”
Това ми напомня и за думите на Исус: „Последните ще бъдат първи, а първите последни“
Много сходни са и нещата при хората, които преминават през пътя на психотерапията. Много често се получава така, че именно те, които привидно са най- слаби, се оказват най- силни.
Да разгледаме например какво се случва в едно дисфункционално семейство. Под дисфункционално семейство имам предвид всяко семейство, в което не се говори открито за проблемите, чувствата не се признават, а се потискат или отричат, семейната система се поддържа в едно ригидно и застинало състояние посредством упражняване на вина и контрол. Привидно тази система функционира добре /поради механизмите на отричане и контрол/. Често, обаче, някой от това семейство се превръща в „проблемният”. Това може да е проблемното дете - лошото/слабото/несправящото се дете, което не прави нищо както трябва. То може да има проблемно поведение в училище, впоследствие то може да страда от силна депресия, тревожно разстройство, зависимост към наркотици и т.н. Това дете се явява симптомът на болестта на цялата семейна система. Чрез действията си то отиграва проблемите в семейството, които другите се опитват да прикрият или отрекат.
Проблемното дете в семейството е всъщност най-честният член на семейството – за него е трудно да си затваря очите и да се прави, че всичко е наред, то усеща, че има нещо гнило в цялата семейна система и на него му е трудно да се преструва. Това прави страданието му особено силно, но именно тази му ‘слабост’- че не може да живее в лъжа е и най-голямата му сила. Проблемното дете е с най-големи шансове за оздравяване в сравнение с другите членове на семейството - то е първото /а често и единственото/, което търси терапия и е първото, което се възстановява от семейната болест. Другите членове на семейството обикновено са твърде заети да ‘оправят’ проблемното дете, което предоставя едно добро разсейване от собствените им вътрешни проблеми. В крайна сметка, става така, че "слабият" израства, а останалите не помръдват, застинали в своята неосъзнатост.
Затова когато чуя някой да се сравнява с "нормалните хора", да си мисли как „другите се справят, а аз не”, „другите са силни, а аз съм слаб” си спомням за силния и слабия кон. Това, което на повърхността изглежда като слабост, под повърхността е всъщност сила.
Нещата никога не са това, което изглежда на повърхността...
Снимка и текст
Полина Иванова
Психолог
Психотерапия на болката
Работата на психолога е деликатно изкуство. Човешката душа крие много тайни, пластове и наранявания уникални и неповторими за всеки човек.
Човекът е ранимо същество. Една от най-отчетливите характеристики на човека е неговата уязвимост. През детството до зрелостта човекът носи безброй следи от рани и болка.
Когато говорим за уязвимост неизбежно се връщаме към детството – малкото човече тогава е най-чувствително за заобикалящия го свят и с най-слаби ресурси да се защити, обясни или разбере другите и света. Детето много бързо и силно усеща онези послания от околния свят свързани с неодобрение, отхвърляне, изоставяне, нехаресване или всички онези послания на не-любов, които дълбоко смущават чистата му душа. Така в него се появяват болезнени преживявания /рани/, които то интерпретира и си обяснява по някакъв начин /убеждения/.
Впоследствие, човек заключва тези ранени части от душата дълбоко в мазето, за да ги скрие не само от другите, но и от самия себе си. Различните хора използват различни начини да държат мазето заключено, така че да не изплува болката, но най-честите сред тях са: перфекционизъм, контрол, свръхотговорност към другите, засилен сремеж към постижения или власт. Когато тези методи не сработят по някаква причина, налице са други начини да се справим с болката като алкохол, наракотици, храна, интернет, апатия и всякакви форми на разсейсване и притъпяване.
Трудността в лечението на раните е в това, че човекът ги държи заключени от самия себе си, защото те са ужасно болезнени и защото той не знае как да се справи с тях. Така болката не изплува на повърхността, но същевременно се засилва заради крайната и изолация, подобно на рана, която с времето все повече загноява.
Обикновено човек държи болезнените части от себе си отцепени, защото се страхува, че ако влезе във връзка с тях, те ще плъзнат като рак из цялото му тяло и ще го залеят. Тези страхове са съвсем основателни. Усещанията за болка, самота, тъга и изолация са едни от най-плащещите изживявания, които може да изпита човек и могат да бъдат много интензивни и обсебващи.
Как да излекуваме тогава раните?
За щастие вече сме отворени за мъдростта на Изтока, която е достигнала до един лечебен подход. Той се нарича Присъствие. Това присъствие е свързано с определен тип внимание без осъждане.
В психотерапията целта е клиентът, заедно с терапевта, да открие раната, да я допусне до себе си и да остане с нея като свидел с любящо присъствие. Да останеш с болката, да не я избутваш, разсейваш или потискаш звучи страшно, но не и ако и отдадеш цялото си внимание в настоящия момент, със състрадание и разбиране. Това е първата крачка към освобождението от болката и изцелението. Раните имат нужда да бъдат признати, чути и видяни.
В този процес е важно човек да се научи да влиза в контакт с болката като наблюдател, без да се идентифицира с нея. Ако вие успеете да се свържете с болката от позицията на вашата истинска съшност, ще видите, че раните това не сте вие, а само един аспект от вас.
След като се отделите от болката и не се идентифицирате повече с нея, то тя вече няма да ви залива и вие ще можете да развиете взаимоотношение с нея. Тук е моментът да развиете един модел на задравословна връзка между вас и болката, която всъщност е нараненото дете във вас, като прекарвате време с него, за да разберете от какво има нужда и как най-добре да се погрижите за него.
- Това, което вашето вътрешно дете има нужда да усети е че:
- Е важно за вас
- Не е виновно за нищо
- Няма от какво да се срамува и може да излезе от изолацията
Повече няма да го изоставяте и ще му отделяте време и вниманиеКолкото по-често се свързвате и давате любов на наранените части от вас толкова повече доверие ще развият те и с времето ще се освободят от тежкия товар, който носят. Когато вътрешното дете е разтвоварено от вината, срама, тъгата, гнева или самотата, то възвръща оргиналните си качества на игривост, радост, искреност, доверие и креативност.
Снимка и текст
Полина
Работата на психолога е деликатно изкуство. Човешката душа крие много тайни, пластове и наранявания уникални и неповторими за всеки човек.
Човекът е ранимо същество. Една от най-отчетливите характеристики на човека е неговата уязвимост. През детството до зрелостта човекът носи безброй следи от рани и болка.
Когато говорим за уязвимост неизбежно се връщаме към детството – малкото човече тогава е най-чувствително за заобикалящия го свят и с най-слаби ресурси да се защити, обясни или разбере другите и света. Детето много бързо и силно усеща онези послания от околния свят свързани с неодобрение, отхвърляне, изоставяне, нехаресване или всички онези послания на не-любов, които дълбоко смущават чистата му душа. Така в него се появяват болезнени преживявания /рани/, които то интерпретира и си обяснява по някакъв начин /убеждения/.
Впоследствие, човек заключва тези ранени части от душата дълбоко в мазето, за да ги скрие не само от другите, но и от самия себе си. Различните хора използват различни начини да държат мазето заключено, така че да не изплува болката, но най-честите сред тях са: перфекционизъм, контрол, свръхотговорност към другите, засилен сремеж към постижения или власт. Когато тези методи не сработят по някаква причина, налице са други начини да се справим с болката като алкохол, наракотици, храна, интернет, апатия и всякакви форми на разсейсване и притъпяване.
Трудността в лечението на раните е в това, че човекът ги държи заключени от самия себе си, защото те са ужасно болезнени и защото той не знае как да се справи с тях. Така болката не изплува на повърхността, но същевременно се засилва заради крайната и изолация, подобно на рана, която с времето все повече загноява.
Обикновено човек държи болезнените части от себе си отцепени, защото се страхува, че ако влезе във връзка с тях, те ще плъзнат като рак из цялото му тяло и ще го залеят. Тези страхове са съвсем основателни. Усещанията за болка, самота, тъга и изолация са едни от най-плащещите изживявания, които може да изпита човек и могат да бъдат много интензивни и обсебващи.
Как да излекуваме тогава раните?
За щастие вече сме отворени за мъдростта на Изтока, която е достигнала до един лечебен подход. Той се нарича Присъствие. Това присъствие е свързано с определен тип внимание без осъждане.
В психотерапията целта е клиентът, заедно с терапевта, да открие раната, да я допусне до себе си и да остане с нея като свидел с любящо присъствие. Да останеш с болката, да не я избутваш, разсейваш или потискаш звучи страшно, но не и ако и отдадеш цялото си внимание в настоящия момент, със състрадание и разбиране. Това е първата крачка към освобождението от болката и изцелението. Раните имат нужда да бъдат признати, чути и видяни.
В този процес е важно човек да се научи да влиза в контакт с болката като наблюдател, без да се идентифицира с нея. Ако вие успеете да се свържете с болката от позицията на вашата истинска съшност, ще видите, че раните това не сте вие, а само един аспект от вас.
След като се отделите от болката и не се идентифицирате повече с нея, то тя вече няма да ви залива и вие ще можете да развиете взаимоотношение с нея. Тук е моментът да развиете един модел на задравословна връзка между вас и болката, която всъщност е нараненото дете във вас, като прекарвате време с него, за да разберете от какво има нужда и как най-добре да се погрижите за него.
- Това, което вашето вътрешно дете има нужда да усети е че:
- Е важно за вас
- Не е виновно за нищо
- Няма от какво да се срамува и може да излезе от изолацията
Повече няма да го изоставяте и ще му отделяте време и вниманиеКолкото по-често се свързвате и давате любов на наранените части от вас толкова повече доверие ще развият те и с времето ще се освободят от тежкия товар, който носят. Когато вътрешното дете е разтвоварено от вината, срама, тъгата, гнева или самотата, то възвръща оргиналните си качества на игривост, радост, искреност, доверие и креативност.
Снимка и текст
Полина
